за Родопите и родопския диалект

Със Самаржицка Миндалина и Пиндюва Стояна се бехме сбрали и седнали упреш нашана порта да удумваме кой отде мине. Пък едно небо са бе отворило, едно слънчице ни бе припекло, пък никой не миноваше, та дремяхме като кълвани кокошки. — Стига мари, стига сте спали! — окикери се първа Миндалина. — Мина ми през юм какво бе едно време на сой ден — Гергьовден, помните ли? Стемняваше са и гайдине на хорищено още бручеха, три ката хоро се виеше. По дваж пририпвах до дома да са пременям - ризите ми окапваха. Ама и дебели дрипи носехме! Конопени ризи — гърбовете ни остъргваха, вълненик, клашник, пояс, мендиль... На глъвъта тестемель, на ногите — вълнени журапе — самички си ги плетяхме, и цървуля. Благатки, дето имяха кундуря. Два реда сълзи съм плакала и три твара дърва докарах с мулену  от Присойкяна, та тятю да ги продаде и ми купи.

— Една година, помня, че бех млада невяста — разсъни се и Стояна, — дядо Гьорги, Ангеловият тятю, нали бе личен и кмет, чакаше госте, утринта на сой ден Ангел нарядаше ягнето на тавъна и баба палеше фурнига да го пече и заприидаха госте. Добре че от предишният день си бех наредила и двете фудаи — едната за мъскиня, другата — за женскиня; нъй бе тогава — по башка. Цяло буре ракия и две бъчви вино бе купил тятю. Доде са усетим, и къщана са напълни с люде. Бъклиците с ракия и купине с вино от уста не слизаха. Дванаесят фурнита хляб бе опекла баба — всичко ометоха. И чак по икиндия арнисаха да си идат, та и ние с Ангела отидахме да поиграем.

Ага вечерът и ние рекахме да късним, че цял ден пет бехме накусвали нищо, баба са сети за ягнето. И ага отхлупи капакън на фурната, какво да види — ягнето изгоряло, станало въгъль.

— Нъй бе тогава, Стояно! — реках и я да зъма думата. — Животь имаше в село. В три дюкяне мъскита не можеха да се сберат, та отвънка по каменене сядах на мохабеть. И добитък имаше, и деца — под пъть и върх пъть — по пет-шес радахме, пък и по-млогу... Пък сга — видите ли? Празни къщи, градини с коприва и папрать, китчица не можеш да видиш... Уведаха се людете. Кой надолу по касабъна, кой нагоре по миниш Ага станем, викат, пенционере, ще се върнем...

И анъй, къйно си приказвахме, гледаме отдолу на шошену муле впрегнато във втонобил, двамина мъже и едно момиче бутат встрани, че там е укуш. Спряха се, поприказваха и момичето се отби — дойде до нас. „Добър ден — вика, — лелки", гледа ни и се смее. „Дал добро", отвръщаме му и трите в'ъднъж и го разгляваме като да е някво чудо! Ами то си бе за чудене: наденало едни шарени тясни пантоле и ги завратило до колената; оттам надолу босо и на ногите му чехли — на една тъсмъ са държат; пърстена му отвънка и нектетата варакосани сребърни. Нагоре ризка — нит ръкав, нито гръб, държи са отпреш на две сижимки вързани през врътън хи като на муле юларь.

— Види се — вика, — не ме познахте. Я съм Вики на баба Смарайда Узункина внучката, дето живеехме ей там, в оная къща.

Во!... — сетих са я. — Ако си ти, Велику, чума дано та! Еле-ле каква си голяма станала! Тебе и дяволъ не може да та познае, та не ли! —.И я здрависах. другиня и те я здрависаха, а очите ни все в нея.

Вращама са — вика, — от отгоре, от Имареть дере, от Четрокан. Правим гоголошки проучвания. Колата ни са развали, едвам я добутахме дотука и доде я поправят, отбих се да ви видя, да се поразтъжа със селосу и да си припомня детските години. Да влезем вика, — вътре, лельо Смиляно, че имам нужда да се поизмия, цяла съм потънала в прах. Извинявайте - рече на другиня, влезе напреш мене и са затвори в мущуракън.

Сипах хи в коритону на дворън бакър вода, извади тя от чантата миризлив сапун, отвърза сижимките ня ризата. Напличка са, насапуниса са, уми си и ногите, извадих я отвътре пишкир да хи дам да са обрише, ама тя поседя, доде изсъхне.

Не ти ли е — питам я — студено?

А, не — вика, — свикнала съм.

Да ти дам — викам хи — някво да къснеш, да пийнеш.

Не, благодаря. Като ям много, дебелея.

Хъ, дебелееш! Та ти си суха като панчуга.

Точно такава трябва да съм. Четирестя и пет кила— нито драм повече.

Още много можеше да приказваме, щях да я поразпитам за тятю хи, за майкя хи, ама пустът втонобил наду пискунят и тя изрипна нахвън, рече сбогом, Довиждане ви и отърча като сърна надолу — рукаха я вълкьовете да я изядат и тя самичка хим се навираше в устите...

Ние и трите се спогледахме и поклатихме глави. Сетне Стояна рече:

Не знам, ама както е търнал светъс, може след години людете и горопали да търнат.

Може — рече и Миндалина. Пък я си замълчах, оги отде да знам — може и моите дъщери, снахи и внучки анъй да ходят — горопали. Ама на юм си рекох: Чувай, боже!