за Родопите и родопския диалект

— Бяха дошли от Цалапица десет-дванайсет души с биволски араби (коли), пълни с чували пшеница, за да мелят брашно на водениците на Гюмюшгердан. От памтивека беше се създал такъв обичай у подчаните, че на тия воденици никой не дохождаше с „празни ръки". Уема си е уем, ала от воденичаря зависи дали за цяла година ще му умеле хубаво брашно, или наполовина с трици. И затова на всяка араба ще има по един бъкъл десет оки домашно вино и печена или жива мисирка — бакшиш за воденичарите. Седнахме да пладнуваме всички заедно — то се знае — печена мисирка и  ... бъклиците с вино.

Пред нас са разпрегнати биволите и арабите с жито и не щеш ли, лафлафтан, стана дум колко оки жито има на всяка кола. Един от тях каза, че на колата му има петнайсет кила по пет крини загария — направете сметка колко оки има. Излезе горе-долу около 1200—1300 оки. „Как не се е строшила по път тая дървеница — зер всичко е дървено — дингили, колелета без табани — всичко е свързано с увий — без железа." Кой дявол ме караше, та са измамих аз и рекох: „Беки 1200 оки е много, аз мога да я обърна със се товар и да вдигна колелетата." Работата се извъртя така, че се хванахме на бас, ако не мога да я претърколя с колелетата във въздуха, ще му умеля житото без уем — а ако успея, полчанина ще ми даде пет крини пченица даром. „Знаеш ли, Ничка, какво стана? Като я вдигнах около педа и половина, тежината падна само на двете леви колелета и цялата кола изведнъж се сгромоляса. Пармаците се откопчиха и счупиха от главините и с все пармаци стана на сол и тряски. И  така колата остана само с две колелета — тия, които бях надигнал аз."

 

Всички останаха със зяпнали уста, хванати за главите, а моят „приятел" проплака — как ще си отиде на две колелета и толкова жито. Не стига другото, ами всички се развикаха да поправя колата за моя сметка, защото съм бил аз причината да се строши. Стана нужда да  се намеси главният управител — грък — доверено лице на Гюмюша.  Той отсъди, че сме виновни всички и  най-вече опразненият бъкъл с вино, така че полчанина  си отиде със строшената на две колелета кола, а аз си  останах с празни ръце. Брашното му разпределиха другарите му на техните коли. Така завърши тая история.

- Когато постъпих при Гюмюша, бях на около трийсет години, в най-голямата сила, ала бях гол като овчарска тояга — продължи дядо Петър. — Бабата беше ми ушила нови потуре — зер на курбет отивам, а се върнах със скъсани, пак фукара като черковна мишка, и най-лошото — на петдесет и пет години, без сили. Не стига другото, ами бая често пъти съм ял и лобут до спукване.

От одринския валия Гюмюша купуваше на търг турските държавни вергии — ондалъка, отлаака, беглика, бсделя, а след това той си имаше свои хора, които разхвърлюваха тия вергии върху людете в Пазарджишка и Пловдивска каази.

Такъв данък беше „серчимът", по два гроша на глава за притежаваните в двора на стопаните свинета. Един летен ден той ме повика и ми каза: „Петре, утре се стегни, ще идеш и ти като охрана с тек-селдарина Сулемана да збирате серчима в Дуганово конаре. В това село хората са сербезсуратлии — често пъти и бабаитлък продават, та ще се държите хем здраво, хем на тетик. Нали знаеш, че не е позволено да носите с вас пушки."

Към средата на селото анащисахме през малкия капажик в едно дворище — заградено чеп чувере с керпичени дувари, каквито са в цялото село, ала още на прага ни срещнаха най-малко десет кучета като мечки и не ни дадоха нито крачка повече.

Зехме да чукаме по вратата. По едно време се зададе към нас мъж, стъпва от бавно по-бавно и като наближи, гледаме го едра бабанка — трийсет-трийсет и пет годишен — горе-долу наш акран. Само с една дума прогони кучетата и още от двадесет крачки ни пита какъв ни е зора.

Казахме му, че събираме серчима за свинетата и го питаме колко свинета има малки и големи. Отговори ни, че не са по-малко от 50—60 броя и че трябва да ни даде 120 гроша.

Без повоче да ни каже и дума, върна се вкъщи и ние се зарадвахме, че е добър човек и че 120 гроша не са малко пари на една ръка. След ново чакане от около половин час същият идва пак така бавно, като в едната ръка носи завързана бохча, а в другата дрянова копраля — сигурно за да ни пази от кучетата.

Беше към обед. „Вие сте пътници — каза той — и сигурно сте гладни — ето вече е пладнина, елате под тоя сайвант най-напред да се нахраните, защото гладно око лошо гледа."

Ако бе останало до мене, аз веднага щях да го послушам, оти наистина бех гладен — без „прогюма,но моят другар се изрази и му рече: „Не е твоя работа да ни питаш гладни или жедни сме, ами давай по бърже 120 гроша, да си гледаме работата, цял ден няма се разправяме само с тебе — стана цял час ни държиш тука като просяци."

— А-а-а, такава ли е била работата? Чакай кажа как се збира серчим паръсъ.

Та че като ни започна с оная ми ти дрянова копраля,. доде не да се усетим, отпра агата по гърба. Яз уж да го отбраня, ала с една малка тояжка можех ли да го доближа? И набързо стовари и мене една копраля през плещите и започна достигом — по глава, по ръки и пере като в гръстници.

— Вън — да ви нема, защото ако ви сьгна на кучетата, майките ви ще плачнат.

Като ме цапардоса още една копраля и аз откачих.. — беганова майка не плакала, а подир мене и анил н след нас хлопна вратата.

Викам сетне на турчина:

„Сулеман ага, мене ме нема веке по тия работи.Яз си отивам. Яз не съм пазарен да ма бият хората като чувал." Вечерта се оплакахме на Гюмюша какво ни се е случило, ала той се засмя и рече: „Нали ви казах, че в това село хората са сопаджии, да се пазите? Постъпили сте лошо. От него трябваше да земете, колкото да не е без нищо, и то с добро, а не със сербезлик!"

Та ти казвам, че и сега още си имам габарджици по гърба от това село.

Записал АТАНАС КРЪСТАНОВ