- Добави коментар
- Прочетена 5411 пъти.
Чувал бях, че мед с топла пита много се погада, ала не бех кусвал. Едно лято — трябва да е било 1930 година, — като косях сяно на Балицко, видях от една дупка на земята да излизат пчели... Нашенци бяха находали по баира диви пчели и бяха вадили мед, та и я си помислих: и ние мед ще ядеме...
Оставих косата и търчещим нах село. Щом наближих дома, отдалече заруках:
— Жено, донеси ми бялата харкума, да дойдат и децата Велко и Сивко, че съм нашол диви пчели, мед ще вадим.
Пък жената ми вика:
Аха, кой знае какво ти са е сторило. То нам се е паднало мед да ядем!
Не вярваш — казвам, — ала ще видиш довечера, като ти досурним цяла харкума с мед.
Чи дано, дано, чул та Господ! — благослови ни жената и ни изпрати.
То до Балицко си е бая път, та вървим и разправям на децата какво се е пестило, теглило и мизаровало едно време, га бех чирак в Гюмюрджюне. Една хамсийка бе и за прогюма, и за вечеря. Пък и хляб немаше много. Едно лято тръгнахме от Гюмюрджюне за село
Петровден да правим. За из път взехме вулгя с царевично брашно, качамак да варим. Кога наближи пладнина, спряхме под едни сенки, наблизо имаше и студена вода и сварихме качамак. Сварихме го, ала щом го заядохме, братя мили, горко — пелин. Ни са яде, ни са куса. Брашното било встарено, вгоркнало се. Силум преглътнахме по един залък, пък чорбаджията ни гльода и ни са заканва:
— Ако ни изядете качамака, сопа ще ядете. Бяхме троица калфи и двамина чираци. Ами сега, какво ще се прави? По едно време гледам мулето се приближава до мене, дойде ми на юм да му дам скришом качамака... Загърбих се, подадох му го, ала и то животното помириса го, помириса го, изпръхтя и си извъртя главата. И мулето не ще да го яде! Тогава горко, негорко, изядохме го ние, ала как сме го приглъщали, ние си знаем.
...Стигнахме Балицко, найдахме пчелите и се зафанахме да разровим дупката, медо да извадим. Хубаво, ама пустите пчели като се подсордиха, като се разбажуникаха, налетяха върху нас, здраво място по глависе не оставиха. Разбягахме се кой накъде види, забурихме не само медо, ами и харкумата оставихме. Децата се разцирикаха, след малко главите ни са надуха като шиници, очисе ни са затвориха, замясахме на огоени свинета.
Силум вървим и охкаме. По едно време ни срещна Митю Падински и ни пита какво е станало, какво смей урадисали. Разправих му, чи сме ходили мед да вадим в Балицко, от една дупка в нашата ливада.
— Женум, комшу, дивите пчели са по хралупите, нва е било оси. Те правят гнездата си по ливадите в земята — рече стрико Митю.
Доде стигнем до село, хептен окьоравяхме. Като наближихме дома, усетих отдалече мирише на топла пита... Пък жената бе изляла на прага и щом ни видя надути като борсуци, децата разплакани, ни мед, ни харкума, и тя се заприпява и закорди:
— Пусти да останат и пчелите, и медо, и главата ти! Семьо засемена, дечинките ще ми умралиш! Знаех си, че нема да найдиш мед. То фукаро мед яде ли, ами защо се измамих и я последното брашенце да сторя на пита?
ГЕОРГИ ДАМЯНОВ