за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Я съм отколе научен...

Сряда, 11 Април 2012 20:00 от raycho

- Василе-е, Шильо... Чуй ме, сине! Не мога вейке, ногисе ме болят, силом стипам. "Арматис - рече ми фелчерън, - ще трябва да идиш на бани, да ги потапиш във врела вода."

Та, викам, утре ти да идиш с кака ти Петкана на пазарян и откараш дървата - нагодила ги съм. Стани по втори петли, натвари ги на мулето, да си готов, га га порукам. С нея приказвах - съгласи са. Хем ще си хи дружинка по пъть, хем и знае през къде да та при­веде, да не ви фати горскът, че немате позволително, хем и дървата ще продаде.

Тя знае да са пазари, оперена e - бива я за всичко. В торбата ти съм турила комать хлеб, две варени аца, солница, шарланеното и газеното шише - да ги напълните; сбират по кило! Ти другуш не си ходил на пазар в градън - малък си, затова гледай нея какво прави и как го прави, слушай я каквото ги рече и се учи - сбирай от нея акъл. Тя, горката, млада остана вдовичка, дето се вика, още не се бе сбрала с мъж. Венчаха се, утрината, той си отиде в казармата, войник бе. И там какво станало, как станало докараха го в закован сандък.

 

Още не се бе развиделило, Петкана и Шильо търнаха: Тя напреж води мулето, той - след нея. Вървят и не си приказват, запушили са с шума чановете на мулетата да не цънкат и от време на време се поспират да се ослушват. В града бърже продадоха дървата, накупиха каквото им бе заръчано и каквото не им бе - фурнит топъл, бел пазарски хлеб и тахан халва.

- За хлебът и хълвата нема да казваш! Нали знаиш да си правиш сметка. От мене е половината и от тебе половината. Дай парите на майка си и си мълчи - каза му Петкана и отби мулето по една зашумена пътека.

Излезаха на малка поляна. До нея встрани бълбукаше изворче с бистра студена вода. Пуснаха мулетата да пасат. Петкана постели малко бяло месалче и рече:

- Напълни бъкълът с вода и дай хлебът и хълвата! Сипи ми сега да се омия!

Запретна ръкави, разкопча всичките копчета на ризата, уми си ръките, напличка си лицето и бръкна с мокри ръки бая длибоко в пазухите си да се разхлади. Сетне погледна скришом нах Шиля и виде, че очинките му се впили в гюсът хи. Под носът му косъмчета беха взели да се чернеят. Измери го с очи: "Бива си го. Какъв ти малък!" - рече си на юм и направи сметката - излезе две-три години по-млад от нея. Водата от бъкълът чучуркаше по тревата.

- Е, хей, къде блееш? - скара му се тя и се засмя кръшно. Бутна го и той падна възнак на тревата, ала веднага рипна. Смяха се като деца.

Седнаха да ядат. Тя разчеса хлебат на две, отви книгата с халвата и двамата заприсладаха: ометаха всичко до троха, напиха се с вода и сити се покачиха на мулетата. До село не си продумаха.

- Как е детету, Петканку, слуша ли та? - посрещна ги на портата Шильовата майка.

- Ба, бива си го, чичану Велику, слуша. Още пет-шест пъти като дойде, и ще са научи - отвърна Петкана. Очите на Шильовата майка се засмяха от драгосте.

Другът пазарен ден Петкана и Шильо пак търгнаха заедно. Продадоха дървата, купиха фурнит хлеб и половина ока шарлан. На поляната всичко се повтори, както преди. Само Петкана по-дълго се пличка и по-наведена стоя, няколко пъти бърка в пазухата си да се разхлажда, а Шильовите очинки светваха като блестунки. Тя напълни шепите си с вода и я плисна в лицето му. Двамата се сборичкаха, пофириха се като деца на поляната и седнаха да ядат.

Петкана разчока хлеба, поля го с шарлан, наръси го вътре със солчица и червен пипер... Леле!... Едно хубаво, дъхаво замириса шарланът в мекия и топъл още самун, че набърже го излапаха. Напиха се със студена вода и тя се протегна цялата на тревата: прозя се, поизлъщи се, гърдите й се издуваха, като да изрипнат нахвън. И като погледна Шиля с очи, опулени като лешници, тя се засмя, спомнила си думите на майка му: "Как е детето, Петканку?"

Сетне, като се качваше на мулето, той я повдигна - беше здраво, яко момче, по-височко от нея, та като я подхвърли нагоре, тя уж не можа да се задържи на самарят и падна в ръките му, като му се обеси на вратът. Двамата се гледаха отблизко - лице в лице - и пак го удариха на смях.

- Ти като кулав бараш! - скара се тя. - Фани ма по-ячко де!

И той я хвана, повдигна я леко, задържа я малко, доде хубаво се намести на самарят, и тръгнаха. И пак тъй: тя напреж яха мулето, той - след нея, а очите му шарят по снагата й.

- Как е детето, Петканку? - пита майка му още I отдалече. - Бива ли го, слуша ли?

"'Бива го, бива, чичяно Велику, слуша. Денеска самичек са пазари и по-скъпо от мене продаде дървата.

- Че то... га е тъй, самичек да го провадам, да те не задява. Ся мойся ноги...

- Защо ще ме задява? То... дружинка ми е. Цял пъть си гълчиме. Ама е още дете де! Може няйде да се загуби.

- Хубаво, хубаво! Учи го, показвай му!... Мари си мот, каматен! Тятя си намехва, и той бе оправен...

И доде тя вкара мулето в хлевън, Петкана прошъпна Шильому:

- Другян поть натвари повече - твар и половина! Майкя ти да та не види и... стига си бил накова будалище!

Следния път в града двамината продадоха дървата. Сетне купиха половина кило саздърма, голям фурнит хлеб, бял като симид, и в малкото бъкълче - вино. Останалите пари си разделиха.

- На майка ти нема да казваш нищо! Дай хи парите за единят твар, другите скрий за тебе си - рече му Петкана. - И да знаиш: ще караме два пътя в неделята все тъй - двата твара за три. Показах ти, както ни учеше даскал Диньо. Запомни ли? - Шильо кима.

Като стигнаха на тяхното си място, Петкана тури малкото бъкълче с вино да се изстудява, пък другия бъкъл Шильо напълни с вода и взе да сипва на Петкана да са мие. Айнва копче на ризата хи, дето преди бе все закопчено, сега го немаше - скъцало са бе и Шильо тъй са вгледа в бялкону, дето са показваше от Петканината пазуха, че водата взе да тече и от двата масура. Тя се засмя, плична го в очите и побягна...

Ядоха сладко, отпиваха от бъкълът, бузите хим са зачервиха, очите хим заиграха. Протегна са Петкана на тревата, запримига на слънцето с блажена усмивка. Шильо я гледа и не може да хи са нарадва. Вътре у него нещо напира, сърцето му рипка в гърдите, като да е пиле в кафез. Сетне вдига бъкълът с вода и се мъчи да пие като нея: от високо водата чучурка право в устата хи, ала той не може - улива се и кашля. Тя се тресе от смях, рипва, взема бъкълът от ръките му: "Гледай, гледай и се учи!" Пие на тенки, ситни глътки, без да се накапе, ала той бутва полека ръката хи и водата се разлива върху лицето хи. Оставя бъкълът, сваля тес-темелят и се брише с него.

- Слушай сега да ти разправя - казва му тя и му подава ръка да се изправи - какво си опатих. Скоро бе - пролетес. Тува бе, на сва място. Бех са загледала, унесла са бех, виках си на акълъс: упустял ми сой пусти мой живот! Млада, пък младост не видела, нито галена, нито радвана... Снагаса цялата ми са затресе, идеше ми да ревна, да заплача, да ма чуят врить и сетне да ида да рипна от Високън камен, га някакви ръки ма сграбчиха. Сграбчи ма ти сега, да видиш как беше. Ха тъй! Само немой стискай много. "Фанах ли та?" - вика. По гласът го познах - бе Митьо горскът. "Пусни ма - викам. - Какво ищеш?" - питам го и са помъчих да са откопча, ала той ма стегна още. Прави де, прави като него. "Втесала си - вика. - Пуснала си мулето във Вълковскана нива." "Не съм го" - викам. И доде се усетя, обърна ме с лице нах нега. Обърни ма сега. Че немой толкова силно де, ще ма прикършиш. "Лъжеш!" - викам. И пак доде са усетя, найдах са възнък на тревъса. "Пусни ма - викам му, - ще рукам!" "Рукай - вика - ако можеш." И ми запуши устата с неговите. Прави го.

Олеле! Тъй ли се прави бре? Че ти още малко да ма удушиш. Пусни ми ръките! - скара му се тя.

Той ги пусна, тя се изправи седнешком и ги обви охоло вратът му. Двамата се засмяха и се затъркаляха по тревата.

Като се връщаха, Шильовата майка ги посрещна покрай село.

- Къде загечихте? - сгълча ги тя. - Сакълдисах са. Викам си, мулесо да не е ритнало Шиля или да го е фърлило, оти от време на време го прифатат.

- Ба, че то понякогаш не може, както искаш - отвърна Петкана. - Немаше дип много "мющерие денеска. Ходила си, та знаеш...

- Е, как е детесу, Петкану, укумуш ли е, бива ли го? - попита пак чичана Велика.

- Бива си го, чичано Велико, управя са като дърто. Стига му и сва, дето научи, ама ако речеш, да дойде още два-три пъти. От много глава не боли - отвърна Петкана.

До края на лятото Шильо ходи с Петкана още дваж- триж и есенес по Димитровден рече на майка си:

- Мале, я без Петканка не мога. Искам да ма ожениш за нея.

- Какво, какво рече? - опули се майка му. Стори й се като да не е дочула. - Че ти си още дете бре!

- Кой, я ли? О-хо... Я съм отколе научен, каквото трябва...

ХРИСТО ДАСКАЛОВ
Още от тази категория: « Седянка Облизаната попара »

1 коментар

  • почивки лято 2012 в Чешме Събота, 12 Май 2012 21:18 публикуван от почивки лято 2012 в Чешме

    наистина много интересни неща намирам тук - продължавайте да псотирате и да споделяте с всички нас - поздрави и до скоро

    Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.

Добавете коментар