за Родопите и родопския диалект

Я бях маленка, когато ме изпратиха с овците. Учих само четири години. Мама я беше страх и ме взе двечките да пасем овците. Не хващахме ратай, че бехме много бедни.

Цяло лято ходихме с овците, пасехме ги, отглеждах ягнетата. Понякога мама си идваше в село, я оставях с Гандурски дядо Атанас.

Ходех боса из гората. Нямахме пари нито за цървули, нито за обувки.

Есента баче си дойде от запас. На мен ми стана много драго. Ама в това време като заваля сняг, а я съм боса. На едната нога увих прескутнико, а на другата - забрадката, дуалета, както я викахме. Ценка вика:

- Мичей, пусто да опустее, и на мен ми стана студено.

Баща й преплита едни цървули и тя се радва, че няма да бъде боса. А я съм сираче и няма кой нищо да ми даде. Ходя боса цяла пролет, лято и есен. Баче като дойде и видя как съм обута, очите му са навириха със сълзи. Я викам: "Нищо, бате!" - ама се разплаках, че стана ми мъчно.

Глад, глад! Баче остави овците и си дойде да се моли на кмето за брашно. Уж бяхме нещо братовчеди, а той не му дава. Дадат за месецо, но не стига до края. Бъркахме го брашното на една редичка попара, та да има за повече дни. В Обидим батко намерил брашно, даде ми половин кило и ме изпрати на овците. Тогава я забърках попара и напълних едно кюпче. Останала съм сама на колибата и ке паса овците, докато баче си дойде от село. От много шетане не можах да ручам, закъснях да изкарам овците. Щом ги пуснах и те се ярнаха като свини по жълъда. Хукнах да ги завърна, кюпчето се изтърси от цедилката и падна на земята. Счупи се и попарата се разпръсна. А толкова съм гладна, че забравих за бягащите овци. Заплаках. Но останах да си оближа попарата по тревата и камъните. А тя се омесила със земя и тревки... Лижа и рева, рева и лижа... Изсъхне ли, не ще мога да я изям...

Глад голям! Вечерта баче не си дойде. Привечер заваля дъжд и много ме измокри. Така си се свийнах под кепето, с дрехите. Утринта съм гладна, тъмнее ми пред очите. Бръкахме на кучето попара от овесено брашно и бакърчето не бяхме го още измили. По стените беше останало от попарата. Гуреливо дъно. Я туря малко вода, размекна овесените гурели и ги изям. Изстъргах го и изядох.

Изкарах овците към Мангьовица, близко до колибата. Кучетата лаят наоколо. Тогава имаше на тоя рид овчарска колиба, на оня рид друга колиба. Много овчари имаше. Дядо Атанас ми вика:

- Марийке, кучетата лаят на вълци.

Я - малечка, той - стар, а вълците - пълна гора...

И като взеха да изриповат иззад един по един... Осем! Преброих ги. И като да куцаха. А те бягали много силно, подгонени от кучетата на овчарите... Един подир друг бягат нагоре, към нашите овце. Я взех да рукам, свиркам, насъсквам нашето куче. И те отминаха към Делата нагоре.

Не ходих много надалече и тръгнах рано да се прибирам. Гладна съм и не мога да гоня овците.

Наближих нашата колиба и осемте вълка ме пресрещнаха.

Имахме едно куче Балкан. То взе да лае. Я тръгнах с него да ги прогоня, а овцете ги натирих към колибата. Затворих се и взех да паля огъня. Кучето е ново, младо, още не патило от вълци и само във вратата на колибата се завира.

От един овчар имах три комби. Гледам ги и си викам: "Трябва да ги разделя за сега, за ручок и за ужина." Кучето взе да се завира във вратата. Изплаших се, че вълците са обградили колибата и могат да го разкъсат. Взех една главня, излезнах и започнах да викам:

- Убяяя, Балкан! Дръж, Балкан!

Но кучето не смее да се отдалечи от вратата. Вълците са заобиколили колибата, овцете съм ги залостила с дървета - а кучето го е страх, не ще да ги гони.

- Ууу бре! Де бреее! - викам, ама детски глас, вълците не се плашат и от мене, и от кучето.

Преди няколко седмици бяхме в Луковдол. Баче беше купил от Банско едно цръно куче. И пак така: бях сама на овците и през нощта дойдоха много вълци. Не знам как го подмамиха - може би с тях да е имало вълчица, та тя да го е увлякла, - но го подмамиха надолу, надолу, надолу. В Лучковица го пресрещнала цяла сюрия вълци и го изяли. По-богатите овчари държаха по много кучета. Мъжки и женски. Като нападнат някое стадо, вълците пуснат напред вълчиците. Ако кучетата са мъжки, те не нападат вълчиците, кавалери! Те успяват да удавят много овци и да ги изнесат на мъжките. Вълците пък не нападат кучките и те по-добре пазят стадото. Но трябва да имаш много брашно, за да храниш по няколко кучета - мъжки и женски. Ние бяхме бедни и купувахме по едно младо куче, че бяха най-евтини...

Я взема от огине главни, излезна пред вратата и ги заушем срещу вълците. Вълците побягнаха, кучето доби кураж и ги подгони. Я се върна, взема друга главня, захвърля я пак към вълците, но нали са близко до овчарската колиба, страх ме е нещо да не запали.

Кучето се изнесе по-напред, взе да гони вълците, но щом загаснаха главните, те дадоха зор, налетяха и сдавиха кучето. Пред очите ми го изядоха.

Нея година ни изядоха три кучета.

Останах съвсем сама в колибата. Изяла съм един картоф и си нямам никаква дружинка в гората. Страх ме е, че вълците могат да влезнат да ме изядат или да подкопаят сламата и издавят овцете.

Цяла нощ не спах.

На другия ден баче пак не се върна. А я съм се свила в колибата и плача от болки в корема. Дядо Атанас Пандурски ме рукна да откарам овците при него - Гледа, че става късно и нашите овци не излизат на паша. Той взе да вика, я изпълзях, пуснах ги и той ме пресрещна.

- Марийке, оти толкова късно изкара овците?

- Тетине, на мене'ми е лошо. Ядох един картоф, но ми беше малко и остъргах дъното на бакърчето, в което бъркаме попара на кучето.

- Сигурно е от бакърчето, че то е чалдисало...Той ме заведе в неговата колиба, стопли вода, сложи захар и ми даде да се напия. Поразмина ми и пак подкарах овците из дъбовата кория...

Разказала МАРИЯ ДРАГОВА

от с. Гостун, Благоевградско

Записал СПАС ПОПОВ