за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Как жълтиците се превърнаха във въглени

Неделя, 22 Ноември 2009 12:25 от Красимир Николов

Беден се беше родил, беден си и отиде рахметли Гочо Балжички от Петково. Беше абаджия, еснаф човек, ала не можа като другите да се съвземе, със своя стокица да работи. Затова пък цял живот Гочо живя с една надежда - да намери закопано имане.

На тая тема той просто беше болен. Когато станеше дума за скрито имане, веднага се намесваше, оживяваше се състареното му лице, разпалваше се и започваше да разправя къде какво имане имало заровено, кой го е заровил. Разправяше как Вълко Караманолкин намерил на Блатьово гърне с жълтици, как забогатял Павльо калайджията, говореше за някакви харти, по които се гадаело къде какво е закопано, и никога не пропускаше да спомене, че на Гогочиния баир има голямо имане, но никой не знаел точно къде е. За уверение на тия, които му се присмиваха, привеждаше такъв факт: лятно време, когато се погледнело над земята на подзур, [*] се виждало как парите се „веели”. Гочо знаеше и други подробности около иманярството. В момента, когато парите се изравяли, не трябволо да се говори. Каже ли се дума, жълтиците веднага се превръщали на въглени...Веднъж след един такъв разговор съседите му Бечо и Бойчо, заможни абаджии, се наговорили да закопаят гърне с въглени и Бечо да му каже, че е сънувал жълтици под големия дъб на Гогочиния баир.

Рекли и го сторили.

Разказал му Бечо какзо е сънувал и го помолил за съвет. Очите на Гочо светнали. Още същата вечер в 12 часа, когато селото заспало, тримата с кирки и лопати се запътили към Гогочиния баир. Из пътя Гочо на няколко пъти ги инструктирал какво да правят и най-важното - да не продумат, защото за една дума всичко можело да отиде на вятъра. Щом стигнали под големия дъб, веднага се заловили за работа, Бечо и Бойчо копаели, Гочо им светел, По едно време се показало и гърнето. И докато Гочо си сложи пръста на устата пак да им напомни, че трябва да мълчат, Бечо извикал:

- Ето гърнето!

- Забогатяхме, Гочо! - допълни Бойчо.

В тоя момент Гочо се хвърлил в ямата, измъкнал гърнето и дето само не припаднал. То било съвсем леко, пълно с въглени. Тогава Гочо извикал:

- Ама че сте били будали, брааа. . . Колку поти ви казах, че требва да малчите!

Бечо и Бойчо не се стърпели и започнали да се превиват от смях. А Гочо едва не се разплакал:

- Смеете се, оти сте чорбаджии - рекъл той, - пък ни питате мене какво е. . .

Тогава те започнали да го успокояват, като му казали, че ако се занесат въглените да ги опее попът на аязмото край Славейно, пак щели да се превърнат в жълтици.

Гочо взел гърнето с въглените, но дали го е носил на аязмото и дали въглените са се превърнали пак в жълтици, никой не можал да разбере.

Всички обаче разбраха, че когато умря абаджията Гочо, който цял живот беше шил чужди дрехи, нямаше потури и пак го погребаха с чужди. . .


Разказал: Г. ДАМЯНОВ


*
подзур - гледане срещу слънцето с ръка над очите

Добавете коментар