за Родопите и родопския диалект

Трийсет и три години обикалям горите. Служа. От тези 33 години пет бях в Троянския балкан, седем в Доспатското стопанство, а останалото време — в Дикчан. Горската служба е хубава — и с хубавото, и с ядовете.

1938 година. На участък съм в Сърница, а ръководството на стопанството е в Доспат. Бракониери и тогава имаше. Един от тях бе Ликаната. Залових го на Сърнишката река да лови риба.

— Я — викам му, — Ликана, да ти видя серкмето.

— Какво ще го видиш? Серкме като серкме...

— Нека си е серкме като серкме — настоявам аз. — Я аз да проверя за по-сигурно дали ще ми влезне палеца.

По законите тогава палецът трябваше да се мушне в пазвата на серкмето. Не се ли мушне, значи серкмето е плетено ситно и лови и дребна риба. Не палецът, ами и кутрето ми не можа да влезе в мрежата на дикана.

— Това не е серкме, а цедило за урда [*] . . .

— Дебел ти е палецът — оправдава се Ликана. Конфискувах му серкмето, храснах му един акт и му казвам:

— Да ми запомниш палеца, Ликана...

— Ще го запомня — вика и ме гледа на кръв.

Това серкме седя дълго време в един шкаф в стопанството. Един ден на гости дошли помощник-лесничеите на Селищенското стопанство: Филипов, Савов и Сотиров. Видели серкмето, взели го и хоп на реката за риба. Добре, но селищенските лесничеи бяха в контра с нашия директор и с помощник-лесничея Илия Гривков. Караха се, не се погаждаха. Спречкали се бяха за една даскалица в Сърница. Гривиков разбра, че колегите му от Селище са на риба с бракониерското серкме и идва при нас с Кърсердаров — Златния, както му викахме всички.

— Каркъм — вика ми той, — Сотиров и Савов са на риба в Сърнишката река с бракониерското серкме, заповядвам ви, вземате им серкмето, съставяте им актове и елате да ми докладвате! Ясно ли е?

— Ясно е, господин помощник-лесничей — отговарям смело, но в главата ми е мътно. — Не е ли малко неудобно — започнах да мънкам, — и те са лесничеи, началства.

— Няма неудобно — сряза ме Гривиков. — Службата си е служба. Изпълняваш и толкова. Законите са за всички, и за Ликаната, и за нас, лесничеите...

— Ясно! — повторих и нарамих карабината. Вървим със Златния Кърсердаров, дори не си говорим — мълчим и вървим. По едно време наруших мълчанието.

— Златен — викам, — какво да правим?

— Имаш заповед какво да правиш.

— Заповедта е и за двамата.

— Ти си по-главен. . .

Намерихме ги под Корва в един вир, залисали се, хвърлят ли серкмето, хвърлят. Змия да ги клосне, няма да усетят. Вадят риба — и едра, и дребна. Изкашлях се насила и оше отдалече им казвам:

— Господа лесничеи, залавяте се в нарушение. Съгласно служебните ни задължения и законите за лова и риболова трябва да ви проверим.

— Какво ще проверявате? — сопна ми се Савов и заметна серкмето във вира.

— Серкмето — намеси се Кърсердара. — Ловите и дребна риба.

Савов затегли серкмето, а Сотиров с торбата през рамо нещо му рече на французин.

— Господин Сотиров, изсипете торбата на поляната! Каква риба сте ловили!

— Много си дребен, Каркъмов, за да ми командваш.

— Тъй ли? — викам. Свалих карабината от рамо и я насочих към помощник-лесничея.

— Заповядам ви да изсипете рибата на поляната! Иначе. ..

— А, я виж — казва Сотиров на Савов. — Каркъмов пушка показва.

— Какво, да не стреляш? — смее се Савов лукаво.

— Ще стреля, ако има кой да се уплаши — подхвърли Сотиров.

— Може и да се поуплашите! — и прикладвах пушката.

Разбраха, че няма шега. Сотиров изтърси торбата на полянката и рибите, още живи, се размърдаха. Повечето бяха маломерни.

— В нарушение сте — обади се пак и Златния. — В на рушение, и то голямо.

Извадих кочана от чантата, съставих акта и го поднесох на Сотиров за подпис.

— Каркъм — вика ми той, — ще го подпиша, но моли бога да не стана директор на вашето стопанство. . .

— Може и да станете — казах гласно и през корема нещо ме сряза.

— Ще стана! И да си търсиш място! — изсумтя той и завъртя един кратък, нечетлив подпис.

Савов подписа, без дума да продума. Не мина и година и... хоп, заповед на министъра, Сотиров се назначава за директор на нашето стопанство. Още първия ден ни събра всички горски, както правят новите началници. Заоглежда ни и с мене започна:

— Каркъм, ти помниш какво ти казах миналата година?

— Помня, господин Сотиров. На кого да издам?

Станах и си излязох Но той ме настигна.

— На никого няма да издаваш — дума. — Мене такива горски ми трябват.

Не повярвах. Акт съм му съставял. Пушка съм държал срещу него. Смятах, че няма да ми прости. Напуснах Доспат и станах горски в Долен.

Законът си е захон, но и хората са си хора...

Разказал: Г. КАРКЪМОВ
Записал: П. Стаменов

*. урда — отвара