за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Дето си се родил, там си е най-хубаво

Събота, 23 Февруари 2013 18:59 от Красимир Николов

Тя мойта е много сплетена! За какво по-напред да ти разправям?! Какво се е преживяло, ей-ей-й-й!

Майка ми умря в дванайсета година, баща ми го убиха през Европейската война - на седем години съм останал кръгъл сирак.

Тогава имаше голям глад. Мъжете бяха на война, а жените от близките села - на кервани, на кервани - пренасяха по някой шиник царевичка от Гюмюрджина. Много бяха, та кога минаваха през Неделино, къщите не ги побираха, някои преспиваха и по градините. Наклаваха огньове и край тях се мъчеха да дремят. Та ходех при тях - да ме прибере някоя, да ме позавие... Смиляваха се, прибираха ме. Нямаше къде другаде да отида...

Един ден запраших към Елехча (Старцево). Подивяло съм такова, косата ми беше обрасла и ми се спускаше низ мършавата гърбинка. Един елехчанец ме подлегна да ме стриже. Бръснача е изхабен, боли ме! Като че ли ме дере пустият му елехчанец. Ритам и пискам, та барчините се тресат. Хеле, поумирих се. Оня помисли, че съм привикнал, та ме поотхлаби. Че като се откопчих, де остриган, де омъкнат, ха бре, де бре... та в Златоград.

Там един ходжа ме прибра да ме храни, за да му паса няколко козички .Ама нали съм мършаво и хилаво - изпуснах веднъж козите в едни градини и пъдарите ги затвориха в общината. Уплаших се да ме не бъхтат, та фукнах пак през барчините...

Запрях се в Мадан. Имаше там един ковач - добър, кротък човек излезе. Жена му беше от нашето село, ама беха бездетни, та ме прибраха в кузнята да раздухвам с духалото въгълете.

По едно време мерна ми се уйко, Джамбазът. Изрипнах пред него: „Уйко, ти къде си ходил?” - „Ами - пита той - ти чие дете си? ...” Нали съм почернял в кузняна като арапче, та не може да ме познае. Разправям му: така и така... „Ще те водя - вика - при учинайка ти...”

У тях живях цяла зима - е-е-ей там горе, на колибите. Ама имаше една неделника, Шкемберка й викаха, та дойде веднъж у уйкови и ме видя. Като си отишла в Неделино, взели да се връщат фронтоваците от войната. Моят баща не се връщал - убит бил, та хората викали: „И той се не върна... пък и детето му се изгуби - отнесе го ряката...” „Брей! - рукнала им Шкемберка. - Не го е отнесла никаква ряка! Еди-къде си е...”

Чичовците ми се заинтересували за мене, ама вуйчовците ги мразеха, та не ме пуснаха да слизам в Неделино. Шкемберка обаче пак дойде и ме заведе при чичо ми.

Чичо ми имаше кафене, ама нали съм издивяло горе по барчините, много хора не съм виждало, та ме беше много срам и кога влязох, в среде кафенето, се нахлупих по очи.

След някой ден чичо ме заведе в едно турско селце в Кирленския край (Бенковски) и ме пазари за овчарче. Мъчих се да седя там, но един ден заспах и добитъкът емнал царевиците, че като ме хванаха едни турци - одраха ме от бой!

Избягах и оттам и след ден-два приближих Неделино. Влязох през нощта в чичовото кафене и легнах точно на средата. Рано-рано чичо ме намерил заспал - хайде пак гюрултии: защо съм избягал, защо съм се варнал?...

Тогава пък ме даде аргатче у едни далечни роднини. Четири години им работих само за хляба. Че накрая напуснах и тях. Това беше вече към двайсе и втора-трета година... Тъкмо по нашето започнаха да сеят много тютюн. Ама не можеха да правят пастал. Та имаше един, Джендьов му викаха, от Старцево - той ги научи да пасталират. Беше ходил по Ксанти и там бе станал пасталджия. Взе и мен в групата на своите пасталжии - ходехме от къща на къща да правим пастал и да учим хората на тази работа. Джендьов работеше и по складовете из градищата. Чичо ми рече на Джендьов: „Това дете да ти го дадеме да го водиш да си вземе занаят из складовете.”

И така попаднах в хасковските тютюневи мази. Бях мучко [*] - на тринайсет годинки, пък докторите уж забраняваха да работят деца по складовете. Майсторите пасталжии щом чуеха, че иде доктор, скриваха ме между жените или ме бухкаха низ балетата.

Бочукът от Златоград беше от баш-майсторите във фирмата на Кязинеин. Ама той малко така с политика се занимаваше, та го изфърниха. Тогава той почна да събира работниците от тази фирма за други фирми. Взе и мен и хайде - в Станимака. Поработихме там малко в един склад и ни освободиха - привърши тютюнът. Ходим нагоре-надолу без работа, а нямаме нищо - ни пари, ни къде да се спи.

По едно време се появи там някакво директорище, с голф панталоне - събира работници за обработка на тютюн в Ихтиман. И ние: хайде - в Ихтиман. Там насъбрали в склада над триста жени, ама ни една не знае как се обработва и срежда тютюн. Почнахме да им показваме. . . Като се научиха, почнаха да правят стачки. Имаше един Пангалов, той стана председател на стачния комитет.

Колко съм разбирал тогава какво е стачка, ама чуем, че работниците викат: „Трябва да издържиме! Трябва да издържиме!” И почнаха мен да пращат по махалите на Ихтиман - да купувам фасул, той беше по-евтиничък, та да варим за стачниците. Издържахме. Стачката свърши с успех, ама тютюнът наскоро след гова привърши и в Ихтиман. И хайде - пак на път...

Дойдохме в Асеновград. Там имаше бая голяма тютюнева кооперация „Асенова крепост”. Хубаво, ама се бяха насъбрали много изселници, бежанци от Тракия и Македония. На нас, управителите ни викат: „Никого не можем да вземем! Ние не можем да настаним на работа изселниците, не и за вас да мислим сега!”

Събрахме се десетина души познати и през Тополовския проход тръгнахме си към нашето. Ама аз вървя. . . така накахърен, с прекършени ноги, дето се вика - оти няма къде да вървя. Нямам там дом, нямам мил човек - нали съм сирак подхвърлен!

Като си дойдох в Неделино, чичовците ме пазариха у тях аргатин да им карам дърва за кафенето и да паса овцете им. Уж ми даваха парички, пък те едвам ми стигаха за ядене. Тръгнах закърпен и изподран - не ти е работа! Месата ми светят, та кога идеха по пътя жени, бягах надалече - да ми не виждат голотията. Хеле, един ден пак драснах по друмищата и - в Кърджали.

Там пък цената на тютюна спада - от 80 на 12 лева. Дребните търговци изпокапаха и взеха да си палят мазите. Появи се една фирма „Балкан табак”. Тя изпояде малките и почна да изкупува всичкия тютюн за Германия...

. . .Че се появиха тогава камионите - стари камиони, от войната останали. Имаше един от Хасково, Бандурски се казваше, два камиона имаше и ме взе да съм му нещо като помощник. Тогава, в двайсет и осмата година, стана голямото земетресение, та Чирпан и Хасково много пострадаха. Хората живееха в полето, по нивите...

Бандурски добре се отнасяше към мене - вършех му много услуги, пък той ми намираше работа, та да съм все около него, да съм му под ръка, когато му потрябвам. В Хасково даже поработих и при грънчарите, смилах им сутрин рано по един голям куп пръст - да правят гърнета през деня.

Сетне излязоха и нови камиони, американска марка, с помпени гуми. Та тия камиони пък изядоха хляба на много каруцари-кираджии. Не можаха каруцарите да издържат конкуренцията и взеха да копаят лозята.. .

Почнаха да се създават и автомобилни агенции. Имаше един Николай. „Руснакът” му викахме, белогвардеец - полковник бил в Русия, а тука - шофьор. Та той ме срещна веднъж и ми вика: „Хасковци отварят автомобилна агенция. Янко Манолов те търси, да станеш нещо като наш представител в Пловдив.” И отидох аз в Пловдив.. .

Хубаво, ама наскоро в Пловдив се появи голяма фирма „Български транспорт” - на Мандраджиеви. Янко Манолов пък се разболя. Аз съм представител на хасковци, ама Мандраджиеви ми викат: „Давай товарите на нашите коли. . . ако хасковците уволнят, при нас мястото ти е готово.”

И аз взех да им отстъпвам от нашите товари. В Ардино имаше тогава тютюнева фирма „Такворян”. Нейният тютюн трябваше да го превозват само хасковци, но аз взех да отстъпвам превози и на пловдивци. Хасковци разбраха това и ме изхулиха, изволниха.

Взеха ме на работа в „Български транспорт”. И в тази фирма работих до 40-41 година - докато започнаха да гонят евреите.

В Пловдив живееше един Исак Левиев. Имаше магазин, гараж и склад за бензин. Познавахме се - имал бях с него вземане-даване. Един ден ме вика да отида у тях. „Ще се съгласиш ли - казва - да се заемеш с моята работа, оти на мен ми забраняват? . . .”

Не трябваше евреин да е началник на фирмата. Жената на Исак - българка, но и това много не му помага. Сестрина му дъщеря била партизанка из Средногорието. . . Та по тия причини, де, се наложи за някое и друго време да му водя работите аз.

На 8 септември, щом в Пловдив слязоха партизани, тютюневите работници вдигнаха стачка. На Девети при нас дойде сестрината дъщеря на Исак, партизанката, и след малко партизаните заеха гаража.

Излезе веднага нареждане нашите войски да се изтеглят от Беломорието и от нас поискаха да изпратим 80 камиона. Ходихме в Беломорието, натоварихме камионите и кога стигнахме на връщане в Момчилград, мен ме освободиха и аз си потеглих към нашето.

Пристигнах в Неделино нощес, а на сутринта ме среща афузинът. [*] Той бе тръснал отдавна афузлукът, та бе станал търговец и посредник на тютюневите фирми. „И твойто време - вика ми - дойде, а?”

Аз нали все между работници се движех из вътрешността, та когато си прескачах насам, казвах на младите, че се вдигат стачки, водят се борби, това ще стане, онова ще стане. . . И затова хората на властта тук и богаташите ме гледаха накриво.

„Дойде галиба, дойде ти времето, Кесим ефенди... Ами какво ще стане сега?” - пита ме пак афузинът. „Ами ще стане, афуз, каквото трябва да стане! То дето - викам - ще стане, ще да е по-хубаво за врит!” „Ей - гледа ме той, - да бях заклал десетина овце за сапун!” „Да си заклал! - викам му. - Но късно си се сетил...”

. . . Почнахме да избираме тричленка. Ама тука няма кой да каже „гък” - всичко е неграмотно и не знаят какво да правят. Трябва да се вземе властта, а няма кой да я поеме - неграмотни всички бре! Криво-ляво съставихме тричленка - начело с горския.

И един ден дойдоха няколко души от партизаните, които обикаляха из селата да установяват нашата власт. Между партизаните се оказаха и мои познати - работници, с които бях другарувал и теглил заедно из градищата. Идват и смеещим се ръкуват с мен, пък наши неделинци си шушнат: „Брей, всички партизани го познават- негови хора са!

„Хайде - викат ми партизаните, - какъв искаш да те направим? Трябва по-бързо да утвърждаваме властта!” - „Не ща - казвам им - никакъв да ставам! Болен човек имам в къщи...” Терсене ми бе много тогава: първата ми жена бе на умиране. И скоро умря.

. . . Както да е - направихме комитет. Мене ме избраха за помощник на войнишките семейства. Но нали си бях по-отвореничък тогава - по Пловдив бях чувал от работниците много неща, знаех това-онова, та един ден ми викат: „Ти трябва за месец-два да отидеш в Пловдив на курсове - ще ни трябват опитни агитатори за изборите!” Отидох и изкарах курсовете.

И почнахме да работим за сваляне на монархията... Тогава взех, та се ожених втори път и отидох като „заврян” зет в Златоград.

Хубаво, ама през 47-ма година положението тук стана много тежко. Бедно беше - няма ядене, няма и откъде да вземеш... Една крина ръж взе да се продава за хиляда лева на старите пари. Пък децата - мночко... Викам: „Жено, да се измитаме оттук, да отиваме към вътрешността, че иначе децата ще изгаснат. ..”

Дигнахме се няколко семейства - та в Скалак, Айтоско. Там пък какво да видиш! Службите - разделени: в Тополица кметът - земеделец, в Скалак - звенар. . . Пък аз съм комунист. Ами сега!

Този край го оставили на самоиздръжка, без наряд: каквото имат, с него да си се самоизхранват.

Отивам при пълномощника и гледам: по двеста, по триста кила жито вземат хората, пък на нас не дават. „Вие - вика ми пълномощникът - не сте записани. Трябва най-малко шест месеца да живеете тук, че после ще даваме и на вас.” Брех, мама му стара! Ние сме на купонна система, с домакински книжки, но сме отчислени и от Златоград, и от Неделино. „Абе - викам - какво правите, другарю председател? Ние сме на купон. Нямаме още никакво производство. Отчислени сме отвсякъде другаде. Да умираме ли от глад?” „Не знам - казва, - намерете си начин да си живейте.”

Дигам се и отивам в Айтос. Таман пристигнах там и партийният комитет излизаше от заседание. Така и така, викам, другари. . . „Дойдохме от Родопите чак тук, да изкараме някое парче хляб за децата, ама още нямаме никакво производство... Пълномощникът пък не ни зачислява на купон. Гладно седи ли се. . . ? Ще ни идат децата... Ще се отплатим после...”

Там бил и началникът на милицията. Партийният секретар му вика: „Ти имаш думата да се оправиш с Тополица.” Отиваме в милицията и началникът веднага вдига телефона: „Ти - говори ядосан, - господин кмете, си приел хора от Родопите, членове са на твоя съвет, а защо не им даваш храна? ...” „Ама аз тъй, аз онъй...” - мъчи оня да го усуква по телефона. „Ще им найдеш храна - вика му началникът, - че ако дойда, цял Айтос ще нахраня от Тополица!”

Ама пак в Тополица продължиха да ни разиграват и развъртат. Обещават, пък не дават. . . Отивам отново в Айтос. Там ми викат: „Назначаваме нов кмет в Тополица, комунист. Пращаме го. Ще дойде с кон.” Нейсе, как да е - дойде новият кмет. Пооправи ни се малко положението. Аз почнах да работя в захарната фабрика, пък жена ми взе да сее тютюнчек, житце, царевичка, слънчогледец... Ама нямаме волове, та плащаме да ни орат други.

. . . След някоя и друга година жена ми вика да си подхванем пак работничеството. Тя имаше мерак да останем в Пловдив, ама тая работа не би.

Потеглих аз уж да търся работа в Пловдив, но се спрях чак в Неделино. Наминах до Шадийца, гледам: големи геоложки проучвания се правят! И там постъпих като компресорист.

Връщам се в Скалак, ама не казвам на жената къде съм почнал работа. Тръгнахме си. Кога потегли влака, викам на жената: „Жено, тръгнали сме за Пловдив. Ама ако се случи на гара Филипово да падна от влака и да умра, ти какво ще правиш?” „Нали влакът е там - отговаря, - прехвърлям багажа и си поемам към нашия си край.” „Ами щом ще направиш тъй, не е ли по-хубаво сега да си вървим към нашето?” „Хубаво - вика”, - но не в Златоград, а в Неделино.” И си дойдохме.

. . .Цяла България, ти казвам, обиколихме и пак си дойдохме и се запряхме тук, дето сме родени. Всичко видяхме - и тежко, и хубаво, ама няма по-хубаво от родното място. Мене слушай ти - няма!


Разказал: А. КИСИМОВ
Записал: Св. Капсъзов


*
мучко - малко
афузин - мюсюлманско духовно лице

Добавете коментар