за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Не разцънквай чановете

Събота, 02 Март 2013 10:59 от Красимир Николов

Та питаш как съм живял ли... Недей пита! Зорно съм живял, не хубаво. Махни ги чановете... Остави ги - на майната им да вървят! Не ми трябват вече, Овчар бех, ама горските ме разсипваха - много ми съставяха актове, много!... Ама да ме фатят сега! Остарях, а овцете и козите отминаха, е-хе-ей... Недей разцънква чановете бе, момче - жално ми идва! ...

. . .Много съм живял. . . Ив плен съм бивал. А ако искаш да знаеш как съм воювал - виж! Разкопчавай тука... Гледай! Как е? Това е от контраатака, нощно време... Разкопчавай - да видиш рамото. Видя ли? От нож е това! От бой с нож... в тъмно. . .

Къде ли? В Битоля, в Битоля бех войник. Оттам ме пратиха на фронта. През осемнайсета година. Видя ли рамото? Видя. В атака... За бой с нож... Сетне ли? Сетне - Марсилия, Париж... В плен паднах. Как ли? То се лесно пленува, ага паднеш в капан. Кат ни вързаха от всички страни... без оръжие, без хляб останахме. . . Всички пътища към нас отрязаха.

Вързаха ни, заградиха ни като мраве... Англичане, французе, сърбе... едни оттука, други оттам - ние в средата... Накъдето да шавнеш - обръч! Дванаесе дене тъй край австрийската граница, в едно широко поле - оттук до Пловдив... Дванаесе дене... Отрезаха ни... А оръжие веке нямаме... Ни вода, ни хлеб.. В джоб ни вързаха. . . и така. Накъде?!...

Дойде французкият генерал на дванаесето дене. С три айроплана префърка... „Предай - вика - армията, да не гине!” „Не я предавам!” Бега си французкият генерал - отиде си на неговата позиция. След два дене пак дойде. „Предавай армията!” „Не предавам армията!” Отиде си. Трети път пак дойде и вика: „Ще предаваш ли армията, али не? Щом не я предаваш, утре изпращам осемдесет батареи, огън и пепел ще стане тук.” На осемдесет батареи ти знаеш ли колко сила са оръдията? Една батарея - четри топа, я! ... Али са по шест сега! Бре-ей-й!

Пита тогава нашият генерал армията - какво да прави! Някои викаме: „Гробе ставаме - робе не ставаме!” Но нема накъде да вървиме - заградени сме... Голо поле... Обръч... Патроне немаме, хлеб немаме... Сбрахме оръжието на пирамиди и отстъпихме малко... Сто и петдесет хиляди от нашата армия плениха... Само първа дивизия се изтегли. Англичане и французе дойдоха при нас... Каквото имеше в полето - царевица, боб - всичко се заблаца в земета...

Генералът наш ни вика: „Момчета, сега кой както може и накъдето може.” Викаме: „Господин генерал, да си казал, оти не си казал това преди пет дене, та да се пръсне армията, дорде не бе пленена.” Мъчихме се тогава да бегаме. Некои можаха да избегат до България. . . Но много изтрепаха по пътищата... От нашия батальон бегаха петдесет души - върнаа се пет-шест. Питаме: „Къде са другите?” „А, изтрепаа ги!”

И пръснаха ни тогава победителите: едни на французе ни дадоха, други - на англичане, трети - на италянце... Разделиха ни. И мен - хайде-е-е! - във Франция. И там - четири годинки. С мене имаше от Ямбол, от Шумен, от Даръдере... Работехме на чорбаджиете. Там чорбаджиете зоват лондрове... Иде в казармата лондра, избере си пет-шест души и хайде - на лозето. Като изметкере работехме. Плен!...

Ама тия, французете, беха културни хора, я! Срещнете на пъте, виде те, че си се поддрал, окъсал, забере те, откара те, облече те, окърпи те, оправи те... Без пари...

Ама щом сгрешиш, щом направиш лошо - бъхтеха и те. Направиш ли кабахат [*] - готово! А-а-а!.. Вино там - много! Иди, пий, налей си в нещо - никой нищо ти не вика... Ама все си има въртоглави хора. Иде некой, отпуши бъчвите и хайде-е-е!... Тогава французете го фатет. По риза, по гаще го съблекат и - в карция. В карция прав ще стои - дъжд иде, дуе, вее - там тъй ще стои. И знаеш ли как правеха французете? Теглет те на кантар, ако излезеш сто кила, сто дене ще стоиш в карцията, че сетне те съдят... Тека, я! Културни хора, ама и те бъхтат.

Двайсет и втора година ме пуснаха и си дойдох направо тук. Започнах оттук-оттам стока да сбирам... По едно време направих към триста брава овце и към петдесет кози. По балканете ги гледах, на ягъла. Ама горските, нали ти казах, ме мъчеха много, много актове ми съставеха бе! ... Като правеха текезето тук, свърших овцете. Дадох в текезето към двеста брава... Платиха ги след пет-шест години.

По време на фашисткото много се изтегли. Давахме ядене на партизаните, та ни мъчеха фашистите... Кои ли партизани са идвали тука? Ами Манол идеше, Атанас Семерджиев, дето е генерал сега. И Вълчан, Мавриков, Гьоре Дърлъков. Те, от чепинската група, все тука преживяваха, покрай нас... В плевнята, в сеното ги заградя... И нося хляб и каквото друго може...

Ама идеше тука един Пенкин, фашист - хванеше ли, че си дал нещо на партизаните, всички колеше - и майка ти, и баща ти, и братята ти, и калекото ти. Да имаше как да премахне корена ти... Велия Горелски от Доспат махала хванаха, отрязаха му главата и в София е отнесоха, та да видят там как тука работи полицията...

Дойдат при тебе и ти са изпулят с червено-зелени очи: „Хайде, мамка ти, казвай къде са партизаните!” И бой, бой-й-й! Вързаха ми веднъж ръцете и нозете за кръста, запушиха ми устата и носа и ме ровнаха в снега. А снега дотук, до кръста. . . Хеле партизаните видели отстрани, по дирите - по дирите на полицаите... дойдоха, та ме отвързаха.

Ама и тоя, Пенкии, после го вързаха партизаните, на Девети, кога дойде Русия на Дунава... Много хора изтрепаха по тука фашистите. . . през 42, 43, 44 година. Ама партизаните дойдоха на власт, та поживехме веке. . .

Къде ли са сега, питаш, моите партизани, дето съм ги хранил? Ами те бегаха оттука, из Софията големци станаха. . . ама и измреха някои, измреха... Пейко умре.. . Гьоре умре. . . Остана тук, във Велинград, саде Вълчан.. Нему се гуменица не фаташе на нозете - все цървуле съм му правил... „Благодаря, благодаря!” - викаше, като му направех нови цървуле. Видех ли му стъпките, виках си: „Тука са, минали са...”

Па да ти разправям и друго... Като се върнах от Франция, 27 вълка хванах. Как ли? С капане. Сложа капанете на дирите на овцете и нощес вълка се тракне. Много имаше. . . пет съм одрал живи... ама си викам сега: „Те ме проклеха, та ми умре булката.” Двайсе години как е умрела веке... Тя готвеше на партизаните яденето. Занеса им яденето - те питат: „Кой готви това ядене?” „Булката готви яденето бе! Яжте!” И тогава ядеха... Страх ги беше да не ги отрови някой... Всякакви хора, я!

Ама остарях веке и се поболях. Четри операции са ми правили - 59 година - първата, че сетне друга, сетне друга.. . А тука на рамото виж какво ми расте. . . Не щат докторете да го цепят. И един професор от Пловдив ми вика тъй - не трябвало да се цепи... Тъй ще се умира. . . Не мога да ходя... Не ще веке ногата да носи главата. Овчар нали съм бил - студове, раматиз... всичко ме натиска надолу. . . Че и не дочувам веке...

Остави тези пусти чанове, де! Недей ги разцънква! За какво ги гледаш тъй? . . На майната си да вървят! Кога нема веке кози, защо са ми?! Да се разгубят. . . Старината отмина, другарче... Пийни млечице... Бързаш ли? Къде бързаш? Недей бърза... Не бой се - ще ме стигнеш, Пий, . .


Разказал: П. ДРЕНКОВ
Записал: Св. Капсъзов


*. кабахат - вина

1 коментар

  • дора гиева Събота, 02 Март 2013 11:43 публикуван от дора гиева

    Красиво!

    Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.

Добавете коментар