за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Майчин поплак

Сряда, 03 Април 2013 10:46 от Красимир Николов

Моят баща беше добър човек. Аз овдовях. Той не искаше да ме даде на какви да е хора. Ала една сутрин ми каза: „Марийо, у добри хора е овдовял един - да го вземем.” Да го знаех, щех три дни да бягам. Пепел да топех вместо сол, него да не бях вземала! Човекът не излезе човек.

Аз имах две деца - Русито и Вълето, и той две - Джена и Генето. На Русито той му се скара веднъж и като сякаш му се пукна глъчьта. Блъвна детето жълтозелено, вапцаха му се дрехите и не можеха да се изперат. Умря за двайсет и четири часа. За двайсет и четири часа от зорнотия. Като умря Русито, аз си млъкнах. Гледам другите деца и си плача скрито. Ходя там, на гроба; преливам си го и рева, рева...

Още като го взех Ивана, той тръгна да оре. Ходеше да оре, ходеше и на лов - за зайци, за лисици. Каквито му са сини и големи очите, видеше надалек. Доде си вечер, аз турна ярма, плява, вържа воловете, слогна и нему да яде, а той наметне си абата, отива на дюкян. Прибере се, кога хванат да пеят петлите. Доде си, легне си. Сутрин пак отива на къра. Гюрултия не дига, ако го посрещна: „О, Ване, как си?” А ако му кажа: Ти защо пи?, той ще хване да попържа, да ме бий. Пък аз като гледам чуждите хора как работят...! Ако завали дъжд и настане време за оран, трябва да му упрегнеш волове, да му приготвиш ралото, торбата с ляба и да го изпратиш - хайде върви да ореш! Тогава ще излезе, но къде отива, не знаеш. За едно келеме ме би. Аз водя биволите, те не вървят в браздата. Като ме изпали една копраля в гърба, паднах. Тогава той поведе биволите, аз хванах ралото. Изорахме го на три рала.

Блазя на хората, дето са се събрали два еша, да живуват, да се се слушат! Вдовица да бех, сто пъти по-хубаво щеше да бъде, животът ми щеше да е живот, тялото ми цяло щеше да бъде.

А аз бех бяла и червена като ябълка. Сякаш слънце грееше у дома. Сега изсъхнах, сухо дърво станах! Двор широк, да земе да го сгради, дето камъни имахме, чудо щеше да направи! Къшлата за овцете - непокрита. С Генето докарахме изоставена слама от баира - дано да я покрие! Така се пръсна сламата, надроби се и за нищо вече не стана. Два дни ме нема, цял сплит буболи липсаха. Два дни още да ме нема, всичкото зърно ще липса, керемидите от покрива ще вземат да падат!

Трак-трак! - във всяка къща мъж има. Я колче шили, я плет подпира, я къшла прави! Струва година вече Иван нищо не е пипнал!

Вълето, като се роди, кръстихме го на баща ми. И той от радост, какво да му дари, чуди се, чуди се, па току ми даде пчелите. Иван ме срещна сопнато: „Защо ти са тия мухи?”. „А че ще ги гледаме, Иване! Мед ще вадим за децата. Знаеш колко е хубаво и хранително!” Той не ги погледна. Изроят ли се, аз им направя кошер, коткам ги, гледам ги. Станаха дванайсет. Колко е хубаво, божке! Пролет, като нацъфтят дръвчетата, ония сливи, ония скоруши, че като литнат ония малки, работливи пчелици: Ж-ж! Ж-ж! Брън-брън! Цял ден мед берат по цветята. И драго, драго ми става на душата! А той: „Пчелите много лошо жилят!” С пушка се кани да ги стреля.

На Караколевчавия кладенец момите вече се събраха, а той още се прозяваше. Не стигна ли му сън, боже! Не стигна ли му мързел! Да вземе да вчеше биволите, да изкара телето, да докара стеблата - изгниха на нивата, да ореже метлата - хората петмеза вече свариха, нашата неприбрана от къра. А-ах! „Ами разшътай се бе, човек, цял ще се схванеш!” Нищо! Двеста лева, боже, изпи ги! Не можа ли да каже: На ти тия пари, жена, купи на децата постали, [*] на тебе един дюлбен. [*] Джена нема постали, носи моите. Младо момиче - иска пред хората докарано да е, облечено да излезе. Обува моите и аз шляпам боса по цял ден. На махала не мога да ида, с човек да се срещна. Срам ме е! Какво ще кажат хората - Иваница нема пари за едни постали!

Е-ех! Така ли бех бе, боже, у дома, при баща си! Къщовник човек беше, прибран, работен. Къщата ни бе пълна и равна. Нивите му - първи изорани, първи посяти, най-пръвни пожънати! През лятото дърва от гората си насече, нареди ги в двора, от далеко да срещне зимата. На мама от неговата работа не оставяше. Тя си имаше своя, женска - да свлачи, да опреде, да отъче, да ушие.

__   __   __   __   __   __   __

Джена ми дума: „Ох, мале, като ги гледам на попрелката - всички майки запазени. Леля Мита, шейсет години е вече, а - и снага, и лице. А ти - само едни вежди, едни зъби облещени!” Право е детето, право е. Но ония жени слободии! А аз? Там седя, у дома мисля. Като се върна, как ще заваря Ивана - пиян, залян.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Триста заръки ти заръчам - викам й на Генето, - да ме слушаш, мама, да ме слушаш, чедо! Не ходи много, не окъснявай нощя! Ако не ходиш по попрелки: момите ялови не ще останат!

Генето и Вълето не пият. Вълето само пуши, но ще му думам и от това да се откаже. Вълето - все при овцете. Дойде си за малко, излезе на мегдана и бърза. „Мамо, хлебът ми да е готов, торбата ми да е готова.” Години то не е видяло сух крак, здрави постали или цървули. На легло не е легнало, спокойно не е спало. Биволите за паша ще откара, магарето и телето - на ергеле. Остане ли слободен, ще грабне количката и на шарланената фабрика кюспе от метлата на биволите ще докара. Викам му: „Въле, дай им от това в колата!” „А, то -казва -е вкиснато! Пресно ще им докарам аз, сладко!” Училището не му върви. Не го мрази, но не го и обича. И защо му е? Доктор нема да стане, подпоручик нема да стане, кмет пък - хич?

Мръква се. Вълето го нема - гледа повече да пасат овцете. Сутрин пръв ще ги изкара. Агънцата на ръце или в торбата носи. Като Христос между децата... Намесила се овца, влезла в друго стадо. Как да се не намеси? Виж по кое време се връща - тъмно, в очите ти да бучнат, няма да видиш. Вълето върви отпред, някой удари с крак една, иди че я търси. Вълето е аджамия. Виж, Митър Колевчев е стар овчар. Намеси ли му се овца в чуждо стадо, като стрелне очите си в стадото, веднага я намери. „Ей я, е!”

Вълето иска да иде при него. Не пущам го. Трябва да говоря със стария овчар. Ако пуща Вълето да си спи вечер на сухо - добре. Инак не пущам го. Нека си докарва вечер овцете у дома. Ей го, дъжд вали, утре снег ще падне. Нека си седи у дома.

Вълето пръвний път го заболя корем. Пълна беше месечината, боля го. Зе да се изсипва месечината, не го боля. Сетне като се изпълни, пак го заболя. А как го боли - джунките му се напукват и става черно, темно! Аз днеска думах на Ивана, утре думах... Разгеле, мина оттук доктора. Извикахме го. „Нищо - вика - нема. Нема апетит. На ти книга за далак.” А Вълето плаче: „Мамо, боли ме корема, мамо, боли ме корема! Очите ме болят, гърлото ми горчи, хлеб не ми се яде.” Тютюн пушеше, господи, от него ли червата му се окадиха! От тревога, думат хората, се умирало. Не, от тревога не се умира! Аз като не умрях, не се умира!

Отидох на болницата. Вълето седеше гърбом на кревата. Те му рекоха: „Майка ти!” То, завалийката, зе да плаче и зе да си бърше очите. „Оти, чедо, плачеш!” „Мъчно ми е за вас”. Очинките му пълват със сълзи, „Чедо, не жалувай се много.” А то пита: „Овцете, кучетата ми какво правят? Кученцата ми пораснаха ли?” Носът му изшилен, очите му кладенци станали.

__   __   __   __   __   __   __

Нема сено, нема плява. „Мен не ми трябва!” Хубаво, ама като речат ония: „Бе-е-е!” - и все в ръцете те гледат! Какво ще им дадеш? Иван не мисли. Той си гледа кръчмата...

__   __   __   __   __   __   __

Сутрин се размърдва едвам, като бивол. Блъсне вратата на собата. „Гене, ставай да изкараш биволите! Джено, още си спиш, магарица такава!” После влезе в обора и срита бивола. „Дя, дя, ваща мама. Дя, вълци ви яли!”

__   __   __   __   __   __   __

Генето чак на Индже кара с колата кюспе на шарланджиите. На два пъти по 80 лева зе - 160 кяр изкяри. Да му се не надаш на това Гене. Десет години е, а слуша. Дума не чака да му кажеш. Като хала. Но тоя тумрук, Иван, и него сърди. Ще му подвикне, ще го пропцува, ще го удари. А то глас не издава.

__   __   __   __   __   __   __

Слънцето засяда. Зоричката излянала, окъснях. Ох, боже, да бях дърво, щях да изсъхна, да бях камък, щях да се пръсна. А аз - майка. ..


Записал: д-р Константин Кантарев


*
постали - прости обуща
дюлбен - кърпа за глава

Добавете коментар