за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Прокълнатият кавалджия

Неделя, 09 Ноември 2014 11:09 от raycho

Ама кавалджия на кавалджиите беше пустът му Тьодю Делирадковски. Баба му Фуна, като се родил, го окъпала и повила, турила в пляните и дядовът му каваль, пъ дядо му отдрагостя, че му са е родил внук, пукнал от потонън два пъти със старата кримка, дето гърмяла като топ, и са изрукал да го чуят врить: „Е-хей, мъско е, мъско!..."

Радвал се, че ще му.се поднови името, ще го води с нега да пасат заедно овцете и ще го научи да свири на каваль. И го научил: всичките стари песни, дето знаел от дядо му и баща му, му ги пял и свирил. Пък то, детето му с дете, такъв майстор се извъдило, че дядовата му свирня, дето людете дотогава слушали и тачили, взели да не бендисват — Тьодю надминал майсторът си.

 

И са прочу Тьодю надлъж и шир по цялата Родопа планина и по други по-далечни земи, че като нега друг кавалджия нема; може буднъж да има, ала той са е още не родил. И което е истина — истина е. Колкото повече растяше Тодор, толкова повече и майсторлъкът му растяше. Зафанал бе и да се ергенее, ала по моми дип много не се загляваше, макар и под носът му да беха пържнали руси мустачки. Свиреше пустът му Тьодю, та свиреше и само като огладнееше, сдепляше кавалят в посът, та да късне, силица да сбере, че то све да дуеш - сила трябва. Ама и ядеше: един път на ден, ала фурнить ляб с харкума мляко притеквяше.

На височкону, на бърчинана под Кълвачовица, бе Радковската къща и до нея — агрекят; имяха стотина овце, пет-шест крави и два едри вола. Та оттам, от високону, излизаше вечер Тьодю да свири.

Имяше Тьодю до еднадузина, та че и повече каваля. И какви ли не! Купешки, съсседефе украсени — на две, три и четри парчета станваха, га ги разделяше едно от друго, имяше и от нега правени от дряново или от сливово дърво, избрани от нечепати калеме, ошарени с върхът на остър нож и с въгъль обгорени и тъй майсторски издока­рани, та не можеше ги позна човешка ръка ли ги е дялала или са на калъп изляти. И калаени, и железни, и кокалени каваля имяше и пак от нега правени двугласни и триглас-ни свирки бе измасторил, та като ги набучеше в посът, като на силях пищоля мясаха наредени. Немаше къде кенарената кърпа и кожената кесия с огнивото и праханта да мушне. Тютюнь не пиеше.

Калесваха Тьодя да свири по попрелки и седейки и той отиваше, ала не свиреше дип с ищах; навикнал бе да го не гледът хорски очи и страх го бе от уроки. Измолили го беха аднъж в дюкянен на старцине да посвири и той, от немане как, са съгласи, оти врить беха акране на дядо му, ала още като наду кавалят, закашля са и спря. „Не мога — рече — в сакава турма да дишам", стана и си излезе. И на хорището бе ходил в адин голям празник. Опита два-три каваля, сгоди адин с гайдата и много хубаво излизаше — изпотро­шиха си ногите и стари, и млади да играят хоро, ала и то бе дотам — повече не завтори.

Тьодювите мустаки взеха все повечко да изрусяват и той рано ги засука, та затва майкя му честиш взе да му напомня, че е време отмяна вкъщи да хи доведе, дом да зафати да сбира, оти мъж без жена е като чухаль, ала той като че още не са сеташе за невяста — не са разделяше с пустът му каваль. Отиде войник и додето служеше, людете като да беха забурили за нега, ала като се върна и зафана пак да свири и деня, и нощя —разбраха колко хим е липсвал.

Тогава, една нахвечер, го срещна Кицина Калинка I

—      кръпичка, дяволита девойка, голяма песнопойка и хоробийка; лицето хи намясваше на месечника с две ропчици на бузите и като бисер бяли зъбе — вращаше се от вода. Тьодю я спря — сети са, че е жаден. Отколе не я бе срящал; беше нагрочена, намусена — под очите й имяше дълбоки сенки. Той е знаеше отпреди; на някви попрелки той свиреше с кавалят, тя пееше — хубаво й пригласяше, — другите захласнати слушаха, чуваше се само въртенето на вретената. Бендисваше я и тя с очи му правеше ишеретя да разбере, че й е на сърце. И китка му бе дала. Оттогава се са бе надявала, че ще проводи да я поиска, ала не би — Тьодю отиде войник, върна се и не я потърси. Като да я бе забурил...

— Дали ми щеш дадеш да пийна вода, Калинку? —засмя се той насреща й и хвана с двете си ръки преднът бакър.

- Махни са от пътя ми, Тодоре! — ядно рече тя и го стрелна с големите си черни очи. — И да пукаш за вода, капчица не бих ти дала!

- Оти тъй, Калинку? — попита учуден. Усмивката му застина на лицето. — Ти не бе такава...

- Сега съм такава и ти ме направи такава — лиха. Пусти да опустеят кавалята, дето само за тях мислиш. На тряски дано да станат, огънь да ги изгори, на ситна пепел да са обърнат, до никоя уста да са не допират.И гласът хим да са не чуе... — И още щяше да дума, ала той я пресече:

- Лоши думи издума, Калино, ала не ще са фатят — нема чиляк по светъс, който да не обича хубавата свирня...

— Койно ще да та слуша, нали я си запушвам ушися! Калина се изви, мина покрай него и заситни надолу. Той не видя сълзите, които се стичаха от очите й, и дълго остана загледан след нея.

Занизаха се годините една след друга — и хубави, и лоши, и благодатни, и злочестни. Мор натисна и умори повече от половината от Тьодювото стадо, той пак го развъди и.продължаваше да свири за радост и утеха. Ала и свирнята му се промени — стана тъжна и про-влачена, кавалят му като че плачеше. Той не се ожени, додето майка му бе жива, и едно подзиме, когато тя умря, къщата остана празна — сестрите му се беха из-поженили, братя нямаше. Повика той тогава една от сестрите си, която бе овдовяла, и тя се загрижи за него.

Тьодювите мустаци изрусяха и побеляха като косата на главата му и той се видя стар. Една зима, като бе откарал овцете на зимна паша надолу в полето, колибата му се запали и изгоря. Заедно с ямурлука изгоря и торбата, дето бе наредил кавалете. Никогаш не помнеше Тьодю да е плакал, ала сега няколко едри сълзи се спуснаха низ очите му. Калинкината клетва са бе фанала — кавалете беха станали на пепел. Останал бе само един — дето седя забучен в посът му. И с нега свири Тьодю, додето пръстите на ръките му можеха да мърдат, додето имяше сили да надува.

Тъй го найде една утрина сестра му: умрял си бе с кавалят в ръки, долепен до устата му.

Цяло село плака за Тьодя. И овцете в агрекят се разбляха, и кучетата жално завиха, и планината — и тя се нажали и заплака: рукна като из ведро дъжд, засветка се, загърмя, та чак на другата утрина изпроводиха Тьодя... с кавалят в безжизнените му ръки.

 

ХРИСТО ДАСКАЛОВ

Добавете коментар