за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Ходжицата от Михалково

Неделя, 03 Януари 2010 10:54 от Красимир Николов

Името му бе Мустафа Альов, но съселяните му в Михалково го наричаха „Альовата ходжица” или просто Ходжицата. Този умалителен прякор му бе прикачен, защото бе нисък на ръст и слаботелесен. Лицето му бе сухо, с тъмножълтеникав цвят и с малки постоянно мигащи черни очи. Носът му - остър като клюн, стърчеше, а устните му - тънки, като че ли разрязани с бръснач. За да предаде сигурно по-голяма важност на маломерната си физиономия и най-важното, за да подчертае религиозната си принадлежност, Ходжицата единствен в селото се обличаше като кърджалийски турчин. Правеше впечатление и с брадата си - подострена, все още черна, като на козел брадичка.

Потурите му, макар и от домашен червен шаяк, завършваха отдолу с широки крачоли като на панталони, но без параменти. Пояс не носеше, а за да прикрива тумбака си, обличаше неизменна шарена памуклия с двуредни металически копчета, която достигаше до бедрото му. И най-отгоре вместо долама слагаше черно сатенено широко сетре, подобно на попските раса.

В началото на 1921 г. в общината в Михалково късно следобед се явява жената на един от двамата братя Странжеви. Тя се оплакала на кмета Димитър Танев, че през миналото лято е дала на Альовата ходжнца две турски сребърни меджедии в заем. Когато отишла да си ги поиска, Ходжицата най-спокойно й заявил, че тия меджедии няма намерение да ги връща, защото през есента на Странжеви бил направил муска за кравата, за да й се повърне откраднатото от магьосници мляко.

- Бива ли, г-н кмете, за една нищо и никаква муска да ми спира сега двете гюмюшлии * меджедии? - про плакала жената. - Ами че йе му ги дадах без да знае Аго Ахмед. Ако се научи, ще ме пребие. Йе мислех, че ходжите са прави люде - не лъжат.

Бай Димитър пратил разсилния, който под строг конвой веднага домъкнал Мустафа Альов—Ходжицата.

- Мустафа ефенди, виж тука тая жена се оплаква нещо от тебе. Взел си бил две меджедии назаем, пък сега не си искал да й ги върнеш.

- Господин кмете, това не е вярно. Нека представи свидетели, че ми е дала меджедии.

Наистина нямало свидетели. Но кметът бил сигурен, че работата е така, както я описва жената. Чудил се мислил какво да прави и най-после решил да посплаши малко Ходжицата.

- Бай Тодоре - рекъл кметът на разсилния, - земи Мустафа ефенди, та го отведи долу в обора при раз плодника. Там може да си припомни на спокойно място дали не е взел двете меджедии.

Изпълняващият длъжността и общински стражар раз-силен това и чакал. Подбрал Ходжицата с тоягата, слизат пред вратата на обора, където имаше подпорна стена около два метра висока и толкова дълга. Отваря бай Тодор вратата и поприбутва в гърба стоящия пред него арестант, но става нещо, което никой не е предполагал. Докараното преди около седмица от Смолян младо биче за общински разплодник в същия момент било точно срещу вратата. Като видяло застаналата срещу него тъмна фигура, изплашеното животно хукнало с все сила да бяга навън от обора. Мустафа ефенди изведнъж се оказал върху врата на бичето, нахлупен с лице към гърба му.

Дългата черна ходжовска мантия, която покрила главата и най-важно очите на бичето, още повече го озверила. Животното надало рев, навежда и разтърсва главата си с цел да се освободи от неочакваната за него опасност. Ходжицата загубил равновесие, изтърбушил се откъм долната страна, но за проклятие расото му се закачило за единия рог на бичето. Бичето разтърсило още веднъж глава и „аллаховия” чиляк хоп - тупнал от зидарията долу и по стръмния терен, свит на кълбо, се затъркалял и спрял чак на петдесе метра при воденичния варад.

Не по-малко се изплашил и бай Тодор Бочуков, който станал свидетел на развилата се трагедия, без да може. да окаже някаква помощ. Той бил видял Ходжицата до момента, когато бичето го хвърлило от зидарията надолу. По-нататък къде е отишел и какво е станало с него, не знаел.

Бегом бай Тодор изтичал при кмета и задъхан му докладвал случилото се. Димитър Танев обаче, боец от две войни - много-много нито се трогнал, нито пък се стреснал.

- Това са дребни работи, бай Тодоре - рекъл той и наредил: - Иди сега при Странжовица, поискай муската, дето й е дал ходжата за кравата!

След 20 минути муската била на масата пред кмета.

Какво представлява тая муска? Малко листче, надраскано с неразбираеми за никого йероглифи, сгънато във форма на триъгълниче и увито с насмолен памучен плат. Така приготвено, триъгълничето се завързвало около рогата на кравата.

Само „джинджии” * ходжи имаха привилегии да пишат и привързват муски, защото само те знаеха да изговарят и пишат заклинания, както и да призовават злите и добри духове. Именно за ходжа с такива качества се беше „произвел” и популяризирал из невежото мохамеданско население и нашият Мустафа Альов-Ходжицата.

Сутринта бяха намерили на полесражението само емениите и парче плат от расото на Ходжицата.

Едва на третия ден предпазливо се беше прибрал в къщи и самият той и първата му грижа била да прати жена си с двете меджедии да ги даде на Странжовата снаха. Стана ясно къде и как беше преживял трите денонощия Ходжицата. След успешния скок от площадката и няколкото премяталия по стръмния терен при воденичния арк се бе изправил. Оттам хукнал в бяг, но не по пътя до в къщи, а по брега на арка, който го извел на пътя за с. Лясково. После пак почти бегом по чорапи изскочил при „Козарник”. И поел направо към „Перелийца”. Спрял чак на „Кръста”, където бе колибата на братя Странжеви. Тук Мустафа Альов, запъхтян, намерил приют при своя съименник - Мутю, който хранил добитъка през зимния сезон.

Бай Димитър, кметът, беше узнал, че ходжовицата е знаела местонахождението на мъжа си. Тя беше му пратила емениите и чифт нови чорапи, с които си дойде.

Ала сега пък кметът се разтревожи. Той знаеше, че тая работа няма да мине мълком. И наистина, още на втория ден от произшествието Ибрахим Чеуш - един от първенците в Михалково - отива в с. Настан при новоизбрания народен представител Исуф Баргански, а той от своя страна съобщава за случилото се на околийския началник и му нарежда веднага да замине в с. Михалково. Искането било да се свика общинският съвет и да се бламира самозабравилия се кмет, който нанасял обиди и побоища, вземал рушвети и пр. и пр.

И започнало следствието. Най-първо в общината повикали и разпитали Емине Странжева. Първоначално жената се посмутила към кого да се обърне, но кметът с ръка й посочил седящия на неговото място околийски управител. Тя събрала всичкия си кураж, пристъпила към него, бръкнала в пазвата си, изважда бяла домашна кърпа, от която изсипала на масата две бели меджедии и рекла:

- Ето ги, господин началник, тия меджедии са същите, които жената на ходжата ми даде, а Альовата ходжица казваше, че не ги е взимал от мене. Сега откъде ги найде, та ми ги върна? - Господин кмете, изпратете разсилния да ми повика ходжата Мустафа Альов! - наредил околийският на чалник.

Кметът бил съобразил и това - Ходжицата също чакал в салона. Вкарали го вътре. Емине Странжева, известна в цялото село със своята словоохотливост, повторила и пред него казаното. Но когато стигнала до муската като причина да не й връща дадените в заем две меджедии, хитрият Мустафа Альов скочил като ужилен:

- Лъже, г-н началник, я не съм й писвал и давал ни каква муска.

При тия думи Емине, разярена като тигрица, се нахвърлила със стиснат юмрук почти под носа му и с висок тон пред всички, на един дъх извикала:

- Как не те е срам барем от брадата! Не стига, дето лъжеше оня ден кмета, ами сега се мъчиш да излъжеш и околийския началник? Аз ще доведа още най-малко десет млади жени, на които си правил и давал муски и им си зимал по половина лира. Искаш ли да доведа Кедювата Емине и Талиповата Айше, които и сега но сят под мишниците си от лява страна твои муски? Тебе питам, аго Мустафа!

Емине си тръгнала с бавни крачки. Тя не можела да каже всичко, което й тежало и измъчвало душата й.

Преди околийският началник да продължи разпита на ходжата, бай Димитър - кмета, го помолил да разпита и последния чакащ в салона свидетел - Мустафа Талпоолу.

Точно в тоя момент моя милост, пристигнал от Девин, даде сигнал пред общината с тръбата в качеството ми на междуселски куриер, че пощата е дошла. Помня много добре - тая разправия ставаше в началото на февруари 1921 г. и по едно съвпадение трябваше да влезем н канцеларията едновременно с познатия ми Талпоолу.

Изненадан видях, че на кметския стол е седнал околийският началник. Дисциплината и йерархията ми наналагаха да поискам разрешение от него за присъствието ми, макар че бях служебно униформен с всички куриерски значки, включително и с голяма кожена чанта на гърба. Мълком ми посочи с ръка пейката, седнах и станах неволен свидетел на продължилия след това диалог:

- Как се казваш? - беше първият въпрос на началника към току-що влезлия с мен Талпоолу.

- Мене ме писуват по китапите * Мустафа Ибрахимов Талпоолу, ала нашенци ме знаят и ми викат „Шавалата”.

- Е, кажи сега какво знаеш за тоя човек, който стои до тебе, за какъв го знаете в селото?

- Като комшия не е лош чиляк, господин началник, не се е чуло досега да ходи по криви пътеки, демек да налита на чужди жени, ама като ходжа - как да ти кажа - пада капсъзин * с малко не се задоволява. Преди две години умря бубайко. Ходжицата ми поиска и му дадох половин лира. Ето суратя му - янегълча на чиляка зад гърба му. Да каже не е ли верно? Уж щеше да се моли на аллаха за бубайко цели 40 дни, а пък не ходи повече от три дни на гроба му. Я слушах отвънка Странжовица какво му викаше, права е жената, верно е.

Какво стана по-нататък, не ми е известно, обаче Мустафа Альов—Ходжицата биде освободен и цялата негова история заглъхна, като че ли нищо не се беше случило. Остана само подигравателната поговорка между селяните, че всеки, който се опита да пикае на смет, трябва да знае, че в общината има бик и кмет.


Разказал: АТ. КРЪСТАНОВ


*
гюмюшлия - сребърен
джинджия - ходжа, който пее за уроки и прави муски
китап - книга
капсъзин - противник на кръвта, кръвопиец

Свързващи думи

Добавете коментар