за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Дето го видиш, него да вярваш

Понеделник, 25 Януари 2010 14:42 от Красимир Николов

Къде ли не сме ходили като дюлгере, скитници, ама най-много работехме по Пловдивско,

Една година се пазарихме да правим моста при Кадиево. До нас наблизо си сториха палатка - и ние бех на палатки - един чакълджие, бараби. Ама да видиш какви люде! Хеле единият от тях, брадатият, който се правеше на Ботев. Ага запееше неговата „Молитва” и закастраше попове, владици, чорбаджии, та нам ни са изправеха, саежааха косите. Накрая ни питаше:

- Прав ли съм, майстори?

- Прав си, как да не си прав! - отговаряхме ние. Това приятелство с барабите кара цело лего и когато да се разделим, те ни помолиха да им изпеем на нашенска песня. И ние зафатихме:

Наведи са, Шар планину,
два близнака, два сирака,
да си види наше селу,
наше селу, порву любе,
порву любе, стара майка.
Стара майка по двор хода,
в роки държи два близнака,
едно пита де е майка,
друго пита - де е тетю. .


И да видиш тия бараби като на запригибаха, [*] застискаха! Почерпихме се и се разделихме, като си обещахме на другото лято пак да се найдим.

Когато си дойдахме в село, почивахме един месец и пак замислихме къде да вървим. То от седене нищо не излиза,

-- Оти си ни опитаме късметя в Ташус [*]? Там има и други нашенци.

Речено, сторено! По Димитровден тръгнахме, вървехме четири деня. Когато пристигнахме там, найдахме другите нашенци, Тех ги водеше старият майстор Стракуня.

Стракуня беше добър човек, та рече:

- Ако си не найдете другаде работа, ще работите с нас.

Вечерта отидохме в кафенето,

По едно време кафеджията повика едно момче и го прати някъде. След малко момчето се върна и с него дойде един поп. Хванахме си ръцете, задрусахме ги и започнахме да правим пазарлък.

Ама поп не е научен да дава, то и ага се дави, ръка не подава.

Пуснахме се. Тогава кафеджията отново ни хвана ръцете. Пак се пуснахме. Кафеджията най-сетне рече:

- Етер бе, папаз ефенди! (Стига бе, попе!) Канднса и попът и пазарлъкът стана. Отведе ни попът в една барака, залепена до неговата къща. Оставихме си багажа и отидохме в ахчийница, та вечеряхме. Ага се ворнахме, както всекога си запехме:

„Чужда е земя притежна,
кайно е майка мащеха.”

Хубаво, ама по едно време са тропна на вратата.

- Влези - рекахме и какво да видим: писано женско, ама картина!.. Ние помислихме, че ще ни са кара, дето пеем, пък то рече:

- А, хубаво пее, ни с папаза знае малко вугарски, беше на солунски села, всицко разбира. . . - И попита: - Вие имате ли жени?

- То имаме, та ходим да работим - отговори Доню Дандаров. - Иначе кой ще ги храни?

Пък тя се засмя:

- Ако сами не мозе да яде? После каза „лека нос” и си излезе.

- А брей, аркадаш, на такова пиле без пари да му работим - подхвана пак Доню.

Пък някой му рече:

- Ако свали, Доню, твоя Руса вълненика и надене копринена фуста, мислиш ли, че няма да е по-хубава?

Пък Доню вика:

- Тя ще е хубава бе, ама няма да е чузда!... Когато заработихме и папазът и папазката доходаха да на обикалят. Името на папаза беше Костас, а на папазката - Фотини. Един път Метехсин Жубров си причука пръста, Фотини беше там. Отиде бърже у тях, донесе повързи и го превърза.

Мина два месеца, бехме оградили втория кат, Метехсин рече:

- Аз ще кажа на Фотини, че съм изстинал и ми се е схванал вратое, та дано да рече да ме разтрие...

Дойде Велиден. Папазката ни донесе много йедене. Йедахме и лежахме целия ден. На другия ден пак заработихме. Папазката дойде засмена и засмена си отиде. Ага след малко дойде папазът, ама син и зелен, разрука се:

- Стос анекши заето работи и на церква не дойде?

Тогава Метехсин му рече като на шега: - Папаз, ние работим за пари. Ти ако не работиш, не пееш в черквата, няма да ти плащат. Всеки си гледа занаята.

Че като се ядоса папазището:

- Кой вас лъзе, че нема бог! Лоси хора слусате!

- Папаз, никой нас не е лъгал, че няма бог, ами ти ищиш да на излъжеш, че има, пък си го не виждал!

Папазището посине, още повече закрещя:

- Антихристи, екши аполо от моя къста...

След малко иде папазката, малко начумерена:

- Майстори - вика, - какво вас ядосвал гайдур папас? Него не слусате, аз господар, то си васа работа ходи или не ходи в церква; васа работа на къста, а на гайдур - в церква.

Ние си рекахме - брех, злато жена. Стори го магаре, ама нас да успокои!...

Мина, колкото мина, дойде байрям. Порукахме калджиете Сюля Юрука и Идризе и им рекахме:

- Какво да правим, да найдеме ли двамина гърци да работят на байрем, та и ние да не седим?

Те са почудиха, че рекаха:

- То ага вие си работихте на вашия Велиден и вашият господ ви нищо не стори, то и наш аллах ни ще ни стори нищо.

Тогава Доню каза:

- Брей, и вам главите са поуврели! Пък Идриз рече:

- Йе да ви кажа, аркадашлар, слушал съм, че по света има много вери и много господя, та ага са поразмислиш, да са чудиш кому да угодиш? Право си ви каха барабите: дето го видиш, него да вярваш, дето го не видиш, е вятър работа! ..

Ага да си вървим, една вечер дойде Фотини:

- Мен много ми мъщно, це ще си ходите.

Даде ни по лира и рече:

- Папаза не знае, мозе и той да даде.

Ама папаза си плати по пазарлъка и повече не даде.

Когато си тръгнахме, цялата махала излезе да ни изпраща.

Фотини заплака с глас. Когато се покачихме на каика [*], тя замаха кърпа. Свалихме и ние гуглите. И ги махахме чак доде бе видет папазката. Тогава Доню рече:

- Да ви кажа ли, аркадаш, сърцето ми остана в Ташус!

На другата година отидахме пак в Пловдив, потърсихме барабите, ама ги не найдахме. Отвял беше ги вятърът някъде. Тогава отидахме в Куклен - училище да градим. По-сетне уградихме училища и във Воден и в Яврово. Подзимата си дойдохме в село, ама с други глави, като на... барабите.


Разказал: ДИНЮ ШОПА
Записал: Т. Пакулев


*
пригибам - прегръщам
Ташус - о-в Тасос
каик - лодка

Свързващи думи

Добавете коментар