за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Кому се покланя гората

Вторник, 26 Януари 2010 16:27 от Севда Рабинева

Тетьо имаше пушка – търси го, гони го. Ако си чувал Джубраилица – гора и артък. Еднъж тетьо слезе без нашето магаре, нарамил празния самар. Отхвърли самара на двора, отри потта и рече:

- Вълк го изяде!

Ние с мама се стъписахме, ала щом тетьо е жив – нищо. Помислих, че у баща ми нещо се е скършило, ала той додаде:

- Стягайте се – ще ходим да спим нощес в гората!

Помня тая нощ. Тъмно. Дълбоко. Клонаци. Изохка стар бор. Придойде вятър. Стрелне се звезда...

И в тая тъмна родопска глухотевица се обади вълк. Виеше – сякаш захапва и къса луната. Обади се втори. И трети... Тетьо рече: “Пет или шест са!” А сърцето му не трепва, гласи пушката и ни гледа край огъня, като че ли ни е извел на събор.

Мама не дремна – едва осъмна и в зори рече:

- Аз не мога на открито – без врати и прозорци!

И заслиза към Райково. Тетьо за пръв път ме изгледа особено – демек, с кого ще тръгна.

Така покрай тетьо обикнах гората. Кажех ли: “Отивам при тетьо!”, все едно, че казвах: “ Отивам в гората!” А сега, като кажа: “Отивам в гората!”, и все си мисля за баща си.

Вечер двамина лягахме на открито – свикнах да спя “без врати и прозорци”. Нека си вият вълците – маузерът е все в ръцете на тетьо. Посреднощ ме е будил да ловим бракониери. Лутали сме се чак до отсрещните баири – кой може там да е запалил огън? И все съм ставал и съм вървял след тетьо.

Нараснах, изучих за горски, значи, и дойде и моята заповед: “Атанас Манджуков от Райково се назначава в Арденската гора.” Значи, делят ни с тетьо.

Облякох първé горска униформа и забързах към Джубраилица. Да се сбогуваме. Нали баща ми ме научи да садя фиданки, да почиствам гори, да пазя нощем.

Га ма съгледа тетьо, едва не заплака. Очите му - в дъбовото клонче на ревера. Казвам му, че ни лъчат.

- Нищо, Тасо, нищо. Ти си голям – виж се!

- Тетьо – отвръщам, - ти си двайсет зими в гората, а аз сега зафатам!

- Да знаеш, сине, ти ще ме задминеш! Само я карай честно и не се подкупвай! Скрито е в планината, ала гората всичко вижда и всичко чува!

И отпраших към ония гори тилилейски, с дълбоки долове и ярове, дето човек може да забрави закона.

Ден из ден, та трийсет и три години. Обелях в гората. А Коста се изучи, та станахме три поколения Манджукови – баща, син, внук... Все в гората.

А е гора, ти казвам – и диво, и страшно, и тъжно, и смешно. Менят си местата – страшното може да стане смешно, а смешното – страшно.

С един горски вървехме из Арденските гори. Завивахме на остър завой и пред нас – какво мислите – мечка! Стоп! На два метра – очи в очи!

Понечих да сваля пушката от рамо, но ме притисна лакътят на Христо: “Шъъът! Стой мирно!” Стоим мирно ние двамата, с пушки на рамо – като на парад.

Мечката изрева. Изправи се на задни крака, вдигна едрите си лапи – те висят като пречупени. Тръпки полазват по жълтеникавата козина, като че ли под кожата се търкалят кълбета.

Спомних си войната. Доброволец бях, мостовак – оправях разрушени мостове. Спасих давещи се в Дунава с понтони и ми закачиха медал.

Дълга минута с тая мечка. Христо бавно повдигна лявата си ръка, свали бавно горската си фуражка като за поклон и рече:

- Добър ден, лельо Тодоро!

Мечката изрева още по-страшно. Гневно и радостно завъртя глава – сякаш ни се поклони. Но не – заизмъква се заднешком и навлезе в гората.

Тогава забелязах, че върховете на боровете се клатят, като че ли се покланят. Гората се покланя – на нас ли се покланя? Ние сме я изпълнили с птици, животни, цветя... А гората също се смее, разклаща върше и се весели. Всяко дърво се покланя на оногова, който го е посадил. Ако си посадил едно дръвче – едно дръвче ти се покланя. Ако си посадил овощна градина – овощна градина ти се покланя. Ако си посадил баир – цял баир ти се покланя.

На мен ми се покланят баирите на Джубраилица, през Крива река, та до Арденски гори... А сега ми отговори ти – на тебе колко дръвчета ти се покланят?


Никола Гигов

Добавете коментар