за Родопите и родопския диалект

Хвана ли родопска пътека, и знам – ще срещна човек, чешма или птица. По пътеките на Перелик, Преспа, Персенк срещам родопски старци. Като че ли са от дрян. Белобради и с резбовани лица.

От тези старци разбрах, че край изворче, при първа среща, се мълчи. От дълбоко иде то – изворчето – от сърцето на земята иде. Много болки е преживяло, много се е лутало и най-сетне е бликало да срещне слънцето. Да се помълчи – то е да се поклониш на подземния му път.

А не е ли така и с думите?

Те също извират от сърцето на човека, от дълбоко идат, много са преживели, преболели. И тогава са истински.

Срещнах старец с бозиняви дрехи и брада като облак. Беше приседнал до изворче. От избелелите му очи се стичаха сълзи ... Тече изворчето и – без плач – текат сълзите на родопчанина ... Приседнах до него без думи. Птици чирикаха наоколо. Гората ручеше. Облак се носеше над Кайнадина. Не питах за името му, защото старият родопчанин се смути от чуждото присъствие, обърса сълзите си:

-          Време е кропо и скопо! ¹ – отрони вместо поздрав той.

-          А какво е време, дядо?

Тишината се съсири. Родопчанинът има синкави, избелели, но ветровити и силни очи.

- Вие, книжните – захвана той, - лафите нефелúто2.  - Думите ви не идат от сърцето. На такива – змия да ожили езика им. Кажи сега, защо простите люде думат издън сърце, та не можеш да им изкълчиш дума? Хвалите се с думи, ама ъкъл имате за четири ноги ... Питаш за време. Време ... Че то, сине, кое време? Разно е то – мени му се лицето. Чуй да видиш:

Има дълбоко време – среднощ. Тогаз дяволът има седем очи.

Има петлено време – петелът кълве очите на дявола и отваря дупчица за зората.

Има зáбела – ага бела зунка, дъга, опаше баиря.

Има разденване – златни пръсти обарват облаците. Вапцват ги.

Има шевикéрено време – то е за онез, дето захватат работата преди изник.

Има úзник – слънчевата трепка³ се отваря.

Има прогалване – слънцето се прогали край облак и баир.

Има време по милаим – да се разтъпчеш след сън, да усетиш с нова диха тоя нов ден.

Има говедарско време – подвикват се, търсят се гласове на хора и добитък.

Има голяма прогима – зазноил си се от труд, ще хапнеш сладък залък.

Има пладнúна – слънцето виси като отвес. Полага ти се да полегнеш.

Има икиндия – уморлия време. Ни тъй, ни съй! Тоя час бие на пелин.

Има клепално време – камбаните бият. Някой – кой ли – си отива от светос. Чоглаво е. Ала си жив и ти става хем плачливо, хем мило.

Има време по ашáм – вземаш пътечка привечер – изпращаш деня. Мислиш що си сторил, как си го сторил.

Има óбир слънце – слънцето си сбира стрелите в колчана. Все едно, че осиротяваш.

Има зáник – сенките мерят земята. Слънцето капва отвъд като червена зуница⁴.

Има звездилна вечер – норои се небето. Трепка, трепка ...

И си мислиш – ах, време, временце, времетище! ... Глей извора как плаче и тече. И в нашите родопски песни е така:

Оти ти плачат очинки,

пък ти се смее лицено?

Тва е моята дума. Ха сега ти разнищи твоята дума „мероприятие” ...

Изворчето тече. Течи, изворче мило, незнайно! Ти си истинският български език!

______________

¹ Кропо – кратко; скопо – скъпо

² Нефелито – лошо

³ Трепка – мигла

⁴ Зуница – ягода

Автор Никола Гигов