за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Загубен Лазо

Петък, 09 Април 2010 08:02 от raycho

Откак станах гайдаджия, ми викат Гайдаджи Лазо, а по-напреж ми викаха „Загубен Лазо". Ама ще по­питате защо?
Бяхме голямо семейство. Големият глад през дванайсета година принуди тетя да ма отведе надолу към Бяло море, за да не подядам останалите по-млади братя и сестри. Тогава бях на десет години, ала помня много добре, кога майка на опратяше и рече:

„То дано дойде по-рану пролету, та да ни завтаса коприва и билице, инак ние надали ва щим дочека."
Три деня вървяхме пеш, доде стигнем до Адона, малък остров в Боругьол, на който са били разположени около 30-40 рибарски колиби. Зарадвах се, чи ще се наем бол риба. Ала не би.
Тетю ме пазари у Янча Павлюскях да му пасам конете. Аголън му беше на 3-4 часа от Адона. Събраха ми и от другине аголя коне и мулета, та стана бае хергельо. Янчо беше еца стиснат - само по адин тук-мачек сух качамак ми тураше в торбицата - без никаква приеда. Силум дочаквах да се моркне.
Един ден, както пасех конете, гльодам, отдалече се пудадаха двамина войника и вървьот право нах мене. Беше около пладнина, та ядях парчица качамак, оти си бях изял пладнината. Ага дойдоха до мене, адиниян ме запита:
- Какво ядеш бе, момче? - и отчока адно залуга да лапне. Подовчи го и го изплю.- Ние с такова нещо храним прасетата, пък ти го адеш.
- То да има по-млогу...
- Ами ако искаш да ядеш една педя бял хляб и сланина, ела с нас.
- Уха! Искам, как да не искам!? — захилих се, кадга пред очите ми разчока един фурнит.
- Щом искаш, утре по ейсва време ще минем пак през ейтува. Ако ни чакаш, ще та водим с нас нах Стара България. Ама никому нема да казваш!
На другия ден ги чаках на същото място, ала позакъснеха, та се притесних. Не ме излогаха. Гльодам, по едно време се зададаха. Га ме наближиха, ми викат:
− Готов ли си, юнак?
− Готов съм.
Тогава адиния извади войнишки хляб и ми отреза половината за из поть. Зарязах конете, без да му мисля, и торнах с войниците пеш за Ксанти. Ага стигнахме на гарана, адиния войник отиде да пита кога ще има влак, пък другиян ми рече:
− Във влака цивилни не пускат, та тебе ще те скрием между багажа и доде торне, да не помордниш.
Ага дойде влакан, същян ме зави с негована шинела и ма зьо под мишница. Внеса ма и ма тури в една кишо при багажа. Ага потьогли влака, тогава ме отвиха и видях какво е вагон. Той беше за коне с адно мутько пенжурче. Пътувахме приз нъщо и на другия ден над­вечер слязахме на една гара. Торнахме по голям мост над Марица и ми казаха:
Ейнва село отсрощу е нашену. Търново Сеймень му викат.
Войниците си вървяха в отпуска. Посрещнаха на с едене и пиене. Викам си: „Не со ме излогали." Казаха на технине, че са ме нашли и са ме довели да хми пасам воловене. Те се зарадваха, оти ще хми помагам.
Ага сворши отпускана, войниците си отидаха, пък мене ме оставиха да хми аргатовам. Свикнах много с хората и с работата се оправях. Само че като ме питаха откъде съм, не знаях да кажам, че съм от Горно Дереке, Пашмаклицко, ами хми виках, че съм от Македония.
Една утрина пуснах воловете на дядо Добрин Добричиков и бая издалечих от селоно. Гльодам отдалече, адин чиляк с нашенски дрипи и червен шел върви борже нах мене.
Наближи ме — гльодам... тетю! Почудих се дали да бягам, ала видех, че плаче. Заплаках и е, впуснахме се един на друг и се пригрибахме.
− Че белки си бил жив!! Пък ние смятахме да те опеваме.
− Жив съм, как да не съм жив! Дойде и дядо Добрин. Викам му:
− Ейсва е тетю.
− Разбрах, разбрах. Ворви ворни воловете, та хайде вкъщи да се разтожите.
Кога се ворнахме, тетю ме запита как съм, какво правям.
− Хубаво съм я — викам, — оти не доведе и Еля нашек, та да се наяде и той?
− Ще го доведем и нега, ама ей-сега дядо Добрин ще те пусне в отпуска да си та отведам в село. Майка ти силум чека да види жив ли си, здрав ли си. Осем мясаца ни та е видвала никакъв.
Дядо Добри ми даде някъв ляв за из поть и рече на тетя:
− Другите ще му дам, кога се ворне.
На другия день си торнахме нах село. До Катуница отидахме с влака, а оттам през Цънкалива гора - пеш. По поть тетю зо да ми разправя как ейная вечер Янчо е чакал да му откарам конете, пък то - ни коне, ни Лазо. Отишел да ме троси нах Адона, да съм си не избягал нах тетя - немало ма е и ейтам. Торнали и двамината да ме тросят къдено съм пасал конене. Ходили са и край рякана да видят да ме е не изфърлила някъде удавян. Питали един воденичар да му се е не запушал варадян или да ме е видьвал ейнадева. Видяли, че по ейтам ме нема. Нарочили и нах село, да съм не избягал нах майка. Та се възприпявала и проводила телеграма Янчему: „Дятето го сме тебе дали, детето да си ми найдеш."
Засохнали и майка, и тетю. Поп Саво хми е не давал да ма опеват, оти се не знаело умрял ли съм. Райчо Кетюски е бил войник по ейнва време, та си бил дошол в отпуска и научил, чи съм се загубил. Своршила му отпускана и си отишол нах Серес. Еднож случайно чул един войник да вика на друг: „Получих писмо от нашите. Пишат, че Лазо е добре, много им помага и за тяхните хич не спомина." Райчо се е усъмнил да не става дума за мене. Сприетелил се с тях, поразпитал ги и се уверил, че ейноя Лазо съм я. Един ден хмя рекол:
- Нашите ми пишат, че по село е голяма гладотия.
Дали по вашия край ша найда некъв твар жито?
Те му дали адреса на тяхните родители и той веднага го проводил на тетя...
Ага дойдахме на Харамлицко и ми са показа село, сърцето ми се възтупка. Влезахме в нашна махало. Комшияне се разтърчаха да зимат майци миждьота. Доде идим до нас, майка бе изрипнала на горнана вра­та. Кога ме виде, се разплака и разрука:
- Да вервам ли на очиса, чи Лазо си е дошъл...
Заплаках и я. Пригреба ме майка, дойдоха братя и сестри, събраха се комшии и роднини.

Найдаха ма, ала людете започнаха да ми викат „Загубен Лазо". Гладьо какво та ни ще нагуди да сториш...

Разказал ЛАЗАР С. КАНЕВСКИ от с. Момчиловци
Записала ЕЛЕНА КАНЕВСКА
Още от тази категория: « Пендихаро Дренови ножинки »

1 коментар

  • Юлия Михайлова Петък, 09 Април 2010 08:49 публикуван от Юлия Михайлова

    ее благодаря! Много хубав разказ.

    Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.

Добавете коментар