за Родопите и родопския диалект

Адно време имаше адин чилек от Бука. Зувеха гу Мисирув Салко, оти лю мисирув качамак адеше. С барканица гу притикаше, пак аку будно му принесеше имансъс сирене за приеда, та му са правеше, чи е байрем. Пък пусти Салко — силата си ни знаеше. Ага идеше с магарену нах Панжилувана усойка, та намахаше на борза рока три твара дарва. Адинан натвар-ваше на магарену, пък двана твара задеваше той и пра­во нах Пьоткуву да ги продава. Та че ага пуснеше адни гласуве и запееше, чуеха го ут Шерельово, барчинине и деренца цонкаха. Зимно време, ага са пуледеше Балжицкана деро, пустото магаре са уплашеше да са ни подсуне и са запьоне — ни ще и ни ще да минова приз ледон. Тугава Мисирув Салко троснеше дарвана ут гарбон и нарамеше магарену — лю какну си е натварену с дарвана, и гу принисаше приз дерона, да речеш, чи неру носеше.

По адно време излезаха големи бакорени казанища в Гюмюжуне, дену абажиене вапцваха на аднош по четри топа або и по сто оки волна. Ала как са приниса сто оки казань? На муле не варви, оти треват два — по адин отстрана. Пък и най-екуну муле ни може да носи два казане. Нимеше и шошета кайсу яйсига, та да ги натвариш на арабо. Тогава са сетиха за Мисирвех Салко. Пурочаха му да дойде в Гюмюжуне и го попитаха:

− Салко, наимаш ли са да принесеш до Пьоткуву адин казань, ала да знаиш, чи тежи сто оки?

− Чи как да са ни наимам - рече им Салко, - найдити ми адно ека фортума, та че ма погледайте мога ли, ни мога ли.

Напольни Салко адно вульге с мисирву брашну и адин мех с барканица, тури в казанен адно харанийка за качамак и адно нужечка, тури си и бозинева качулька и упьона нах Пьоткуву. От Гюмюжуне ду Пьоткуву са ходеше за три дене с муле, ала Салко гу изварвеваше за адно ниделе. Дену заморкнеше, там и усомнуваше. Накладе си огань, свари си две оки качамак, та че му удрие адни песни, дуде са свари брашнону. Притокне Салко качемачекан с барканица, метне на гарбон ка-чулькана и заспи като егне. То и качулькана каква му беше — тупавичерин е беше привалел, та са бе вкропнала. Аку рече да завие главона, отвият му са ногине, аку завие нугине, открие му са главона, ала Салко ни­кога ни настинваше. Ага са разбуди, притокне пак ха-раниена, изаде се качамакан и на ката чешмьо дупольнюваше мехон с вода, та да му стигне за цала ниделе. Накрая барканицана са убращаше на сура вода, ала мехон са ни изпразнуваше и на Салко пак си воршеше за катък. Варвеше Салко и пееше и ага изварвеше Чемлажецкен укуш и стигнеше на Ушицине до големет бук, изтросваше останалоно брашно от вульгена в хараниена, изидаше си качамакан и преди да са задене, тури си адин камень — не по-льок от двадесте оки в казанен — и пеещим упина нах Пьоткуву.

− Ами защо туряш камен в казанен, Салко, дали ти е малку туваран? — го питаха людене.

− Сворши ми са брашносу, та турам камень, оти ага ми нальокне, та са заторчем и са припинам.

Айнакива беха авелските люде. Сух хлеб и кумпир адеха, баркающа и урда им беше приедата и пак беха еки и здрави. Пък яй сигашнисе — погледни ги. Лю за льока рабута питат, ни знает ни казмо, ни люпата, забурили са и вожену и брадвана и лю разнисат празни ченти. Ала иди ги послушай, ага влезот в магазинан и ага зафатет да барбунисат — оти са е своршилу верусу, оти нема туалетна хартие, оти сиранесу ни е овче, ами е краве, оти кашкавалас ни е балкански и какво ли ни щеш. Ситно и мазну адот и пак лю за докторе питат. Слушам ги и си викам на акълас — кату да може да ва чуе ут нейде Мисирув Салко, ага марморите, та на­право ще ви брусне по адно кукуда, ами да благодарите, че отколе са е рахметосал.