за Родопите и родопския диалект

Бяха кум и кумец. Живееха в две села, които разделяше голяма бърчина, дол и пак бърчина. И двамината бяха фукари: имотът им бе колкото да се каже, че имат имот — малко, ала и двамината имаха по много деца — по пет. Родеше ли кумицата, раждаше и калманата.
Срещу една Нова година кумът натовари на мулето двата плетени коша, постла ги на дъното със слама, тури по две деца в тях, покачи на самаря най-голямото, накачули ги със старото халище и по малък ручок тръгнаха с жена му на госте у кумеца. Хем да посрещнат заедно Новата година, хем и да къснат по някво блаженко от неговата софра. Коремите им се беха остъртъргали и сбърчили като подлоги от стари цървуле.
Времето бе хубаво. Едно слънчйце бе огряло и хич нe мясаше да е насреде зима, ала като превалиха бърчината и търнаха да се спускат надолу по долът, небето се нагрочи. Събраха се като на топка черни и бели облаци, задуха вятър, заприхвърква сняг и стана тъмно като в рог — не можеха да видят къде стъпват. Децата се разреваха.
− Чума дано та! Пусто дано ти остане и намерата, и госткото − прокълна кумицата,свила се надве.
Кумът не я и чу. Завърза юлара на мулето и го пусна само да си избира пътя. Повървяха колко повървяха и изведнъж мулето спря. Кумът го удари с тоягата и му рукна да тръгне, ала то хич се и не помръдна. Тогава излезе напреж и като се впули, видя, че е спряло пред голяма порта. Бяха в дола, пред портата на Рашкината воденица. Почука с тоягата, ослуша се, пак почука, по-трети и таман се чудеше, ако няма хора вътре, как да влезе, че там им бе спасението, мандалото хлопна и вратата се отвори.
На вратата стоеше с борна в ръка дядо Трифон, воденичарят.
− Дядо Трифоне, изпаднахме — изплака кумът, − търнали сме да идем до кумеца, ама в тъмното намотахме пътя. Дечурлигата премръзнаха.
− Бре хора, къде ще ходите в .такова време. Влизайте бърже тука!
Разтовариха мулето и внесоха кошовете с децата направо вътре, във воденичарската стаичка, разпалиха огъня, стана топло. Разшаваха се, разговориха се. Измъкнаха се децата от кошовете и се заиграха с котката.
− Никъде няма да вървите по-нататък — рече им дядо Трифон. — Напълнихте ми и воденицата, и душата — берекетлия ще да е Новата година. Добре че не си отидох в село. Ама и къде да ида — бабицата умря, децата се пръснаха като пилета, задомиха се и я сам останах да кукувам.
− То...хубаво викаш, дядо Трифо — подхвана кумът, — ама децата, какво да правим, гладни са, пък нищо не си носим. Викаше жената да опечем клин, ама я не й дадох. Сега съм пишман.
Жената погледна мъжа си учудена. Те нямаха у тях патати, той за клин приказва. Имаше в един пакул малко мисирено брашънце и го чуваше, та с цигаридите, дето й бе дала комшийката, на Нова година да изтъркалочи качамак и да го забели с тях, ала той, мъжът й, като рече: ще вървим у кумеца, та ще вървим.
− Я мога да нахраня още толкова като вас — рипна дядо Трифон, да речеш, че бе на осемнайсе години.− Имам и мисирено, и ръжено, и пшеничено брашно от уема съм го сбирал. И масълце се находа, и яйчица, и шарланец, и сланинка — от всичко по малко има. Ала нали съм самичек, каквото и да късна, не ми е сладко. Пък сега разгеле заедно ще посрещаме Новата година.
− То е тъй бе, джанъм — отвърна кротко кумът. − Ала голям масраф ще направим, та... викам да си платим.
Каза го колкото да се намери на дума — в кесята освен огнивото, чакмака и праханта, друго нямаше.
А... сакън! Дума да не става за плащане! — възпротиви се дядо Трифон. − Немойте ми отнема радостта!
− Е, га е тьй — надигна се кумът, — жено, запрятай ръкави! Стори най-напреж качамак, че той най-бърже станва, сетне омеси брашно и опечи кулаци. И клин ще сториш, пък може и някво яйце със сланина да опържиш. Ага е, да е! Няма да трошим хатъра на дяда Трифа.
Бяха омели тавата с качамака, когато на вратата се почука. Дядо Трифон отиде да отвори и след малко се върна с други седем души — мъж, жена и пет деца.
− Ха! — рече кумът и рипна. — Ако си ти, кумец?!
− Я съм, куме! — отвърна кумецът изумен. — Ами вие как тъй тука?...
− Бехме търнали нах вас, ала времето...
− Че то и ние бехме търнали нах вас. Воденичарската стаичка жужна. Още една тава качамак разпитиха, изядоха и нея, свариха яйца, опекоха кулаци, дадоха на децата орехи да си играят... Стана весело!... Дядо Трифон откачи бъкелчето с ракия, отпинаха от него и късваха за мезе кисела лахана. Пийнаха и жените, разпяха се, воденичарят развеселен наду гайдата, мъжете свалиха дуламите, жените — клъшниците. Фанаха се на хоро около воденичния камък, тупаха ноги, подрипваха, викаха до омаляване... Сетне пак влезаха в стаичката, децата заспаха, скупчени едно до друго, пък другите отново наобиколиха софрата. Ракията в малкото бъкелче се свърши и дядо Трифо откачи бъкела с вино...
И както си седяха, един по един се извратиха на гърбовете и заспаха.
Утрината дрезгавият глас на петела разбуди дядо Трифон. Той стъкна огъня, излезе навънка и се върна със снопче дрянови пръчки. Сетне разбуди децата и даде всякому по клонче.
− Хайде сега — рече им, — удряйте бащите и майките ви и викайте: „Сурва, сурва година, весела година!"

ХРИСТО ДАСКАЛОВ