за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Дядо Колю Прищипалката и Дрелю

Петък, 28 Май 2010 07:59 от raycho

В нашето Орехово навремето имаше всякакви хора. Дядо Колю Прищипалката например беше пъргав и остроумен старец, голям шегаджия и сладкодумец, ала и голяма стипца. Неговото мнение се имаше за най-право. Освен това гонеше и щипеше децата, та го бяха кръстили Прищипалката. Смяташе, че всичко знае, във всичко искаше да се меси. Сърдеше се, когато говореше и не го слушаха, не позволяваше да го прекъсват и ако някой му възразеше, ставаше и сърдит напущаше ком­панията с думите:

- Хъ, приказвай ти, га знаеш повече! И сладкият мохабет се разваляше. Хората знаеха тази му слабост и му прощаваха всички грешки и заблуж­дения, в каквито ги въвеждаше с приказките си. Пишеше се голям герой, все той беше в центъра на събитията, за които разказваше: биеше се с турци и гърци, учас­твуваше в бунтове и въстания, решаваше цели сраже­ния, даваше съвети на офицери откъде да мине войска­та, какво да стори, как да .„удрие" и в края на краищата винаги тържествуваше като победител -не помнеше нито едно поражение. В Заарата беше посрещал Гурко, преди това в Перущица го бяха „фирили" аскере и на-смалко да му отсекат главата, ала той съблякъл дрехите на убит низамин, облякъл ги набързо, взел му силяхът и пушката и барабар с другите търчал да гони.... себе си. По-сетне бил в четата на Петко войвода. Там пък какви чудеса бе вършил — чувай, боже! Дядо Колю бе приказвал, ял и пил с генерали и министри и с какви ли не големци бе имал работа.

Всички знаеха, че послъгва - бъркаше събития и дати, кое по-напреж, кое по-сетне — ала никой не се засмиваше, приятно им бе да го слушат, защото умееше да ги „нагада".

Еднъж нашенци пак бяха го зяпнали в устата. Раз­казваше как на младини щял да се опопи, но „жената" на владиката развалила работата — много го била ха­ресвала и му предлагала да избягат в Мора, оттам била тя. Добре, ама владиката усетил какво му кроят и не само че го изпъдил, ами накарал да му „удрият двасте и пет тояги по голо". Дядо Колю тъкмо обясняваше как го млатили, в дюкяна влезе баба Колювица и рече:

− Старец, стига си лъготил людесе, ами си ела у нас да свършиш няква работа.

− Кой? Я ли лъготям мари! - - рипна дядо Колю като ожилен и вдигна бастуна срещу бабата.

Досега никой не бе посмял да му каже в очите, че лъже или да възрази например, че владика жена няма.

 

* * *

 

Дрелю беше друг. Не обичаше да се хвали, за себе си не говореше нищо, но вече се знаеше, че е от Батак и е от личната охрана на Стамболийски, което значеше, че е все пак някакъв големец, макар и от по-малките. Разбира се, дядо Колю се постара да се сближи с него, но на Дрелю евтините приказки не допаднаха и той не му обърна особено внимание.

Дрелю дойде в Орехово през лятото на 23-та година - окъсан, гол и бос, както се казва. След покушението над Стамболийски по чудо той бе успял да се спаси, скитал бе из Родопите, крил се бе от хорски очи, докато времето се „укроти", и накрая завинаги остана в Оре­хово. Наистина добри хора му помогнаха, облякоха го в нашенска „руба" и Дрелю започна нов живот. Ра­ботеше съвестно и работата му бе спорна, та и дядо Колю го повика да му коси. Всичките му ливади окоси той, прибра сеното и натъпка плевнята до керемидите, ала когато дойде време да си видят „хесанете", дядо Колю му рече, че нищо не му дължи - - достатъчно било, дето го хранил. Нищо не му рече и Дрелю, само въздъхна дълбоко и в очите му светна пламъче...

Дрелю беше попрехвърлил годините ерген, грижеше се само за себе си, но, изглежда, самотата му тежеше и той реши да се ожени. Добри хора пак му помогнаха, а и той нямаше претенции за нещо повече от скъсаната си черга, та си взе за другарка най-сиромашката мома в селото, също попрехвълила годините поради своята бедност. Събраха се двамата и дядо Колю пусна шега: „Търколило се гърнето, та си нашло похлупакът." Нито тя него излъга, нито той нея. И двамината са от един дол дренки.

„Младоженците" не бяха от мързеливите — работеха навсякъде, където ги повикваха, и полека-лека си понаредиха дом. После, след няколко години, двамата заеха вакантните длъжности в училището — прислуж­ници, както тогава ги наричаха. Дрелю не се промени - остана си такъв, какъвто беше: сериозен, замислен, неразговорлив, но всякога готов да се притече на по­мощ, да услужи. Хората го обичаха и мълчаливо му отдаваха своята почит. Само дядо Колю му имаше зъб и все гледаше да го понастъпи. В дюкяна Дрелю влизаше само да си купи цигари, не се застояваше, но вед­нъж се заслуша в дядовите Колюви приказки. Разказ­ваше той на своите слушатели нещо за Стамболийски: наричаше го мутра неспособна, -бясно куче, женкар и какъв ли не още.

−Лъже!изкрещя Дрелю откъм тезгяха. Обърнаха се хората и видяха един друг Дрелю: разгневен, треперящ, пламтящ, с изскочили зеници, със стиснати юмруци.

−Лъже! — още веднъж извика той. — Не слушайте този смахнат старец! — и се приближи към дяда Коля.

− Kогато говориш за Стамболийски, трябва да си паднал на колене! - каза му той, смачка ядно кутията цигари, хвърли я на пода и си излезе.

Дядо Колю приличаше на мъртвец. Мина се доста време, доде прожука:

-        Казвам ви това, дето съм чул да приказват други за него, ала Дрелю щом тъй се скоси, трябва да е прав - отстъпи ", дядо Колю и за пръв път като коте не падна на краката си.

Лятно време разпуснеха ли учениците, Дрелю нарамваше торбата и се увядаше — вземаше си отпуска и казваха, отивал да работи, дето по-добре плащат — четири деца му се бяха народили. Но наесен, щом учи­лището се отваряше, Дрелю бе на своя пост. Всичко бе I измито, почистено, варосано като за сбор.

Една пролет след тежка зима към Орехово се заточиха селяни от други села — идеха ден през ден сено да търсят и купуват, да изкарат някак добитъка, доде новата трева се покаже. Дядо Колю бе излязъл рано  и чакаше пред чешмата да се съберат в дюкяна редовните му слушатели, когато отдолу по пътя се зададе другоселец с муле и два вървилника на него.

-Добро утро, дядо Колю — поздрави селянинът.

Познаваше го. Не беше купувал фураж от него, но знаеше, че има. — Разгеле, прода ли ми щеш малко сянце, имам кравица, не мога я изхрани, всичко ми са обра. Поогледа дядо Колю другоселеца — не му „влезе в очи". „От сиромах по-сиромах — помисли си той. -Какво да му поискаш, та какво да ти даде."

− Нямам — излъга го. — Продадох всичко. Точно тая пролет германците бяха влезли в България и дядо Колю се бе научил, че търсят фураж — купуват го, без да се пазарят.

В горния край на улицата се мярна Дрелю и дядо Колю веднага подметна мустак:

— Нямам, ала онзи там — посочи с глава към Дрелю - има много. Той е голям земледелец, немой го гледа, че е малко дрипав. Речи му, че я та провадам.

Другоселецът поведе муленцето, а дядо Колю заситни към дюкяна — бързаше да се похвали каква шега е скроил Дрелюму.

Не се мина много време и селянинът се зададе с муленцето, натоварено до ушите със сено. Дядо Колю изблещи очи и излезе от дюкяна. Излязоха и другите. Другоселецът го видя.

− Дядо Колю — викна му отдалече, — благодаря ти! При хубав чиляк ме проводи. И сено ми даде, и пари не ми взе!

Всички разбраха какво бе станало. Дрелю бе отвел селянина в дядовата Колюва плевня...

През есента на 41-ва година Дрелю взе под наем една нивица на Кабата и я зася с картофи. Оттам насетне всяка година я засяваше и много често през свободното си време ходеше да я загърля и плеви, ала никой не  видя да носи нах тях си поне едно патату от реколтата...   ,

Дойде най-после онзи ден, който всички чакаха -над общината се развя червеното знаме. Дрелю бе един от членовете на първия отечественофронтовски комитет. От града дойдоха представители на новата власт и свикаха общо селско събрание. Държаха се речи, из­дигаха се лозунги. Говори и Дрелю, и говори така, че всички го гледаха с изненада и слушаха със зяпнали уста.

− Бре! — рече дядо Колю, — Че той бил учен чиляк! От всичко отбира, ала от политика най-много. Браво, Дрелю! Свалям ти шапка.

 

Разказал НИКОЛА ДЕЛЕВ

Записал ХР. ДАСКАЛОВ

Добавете коментар