за Родопите и родопския диалект

Баба печеше марудники, пък я бех седнала на потонън и разплитах чорапя, га ми са счу. че щенето лавна два-три пъти и портата се хлопна. Отърчах нах дворън и кина да видя: една циганка-решетарка с размъкната коса и ушинки чак до рамената, изтъркалочила едни очища, се разглява наоколо и като да се чуди какво ли да мушне в торбата. Като ме видя, тъй са засмя, та зъбете хи се белнаха.

− Добър ден, моме! — рече ми. — Самичка ли си? Мене пък ми се бе сковала устата от уплаха, та едвам можах да порукам едно „Бабо..." и сама си чух гласа. Добре че баба дойде, ала и тя се постъписа.

− Кина искаш мари? -- скара хи са баба. — Оти плашиш детето?

− Да дава господ здраве и берекет на всичките хора в това къща, да си жива и здрава и ти, бабо — занарежда решетарката, разпери фустата си и седна насреде двора. — Да видиш твойто внучка булка и на децата хи децата да гледаш. Пък то хубаво момиче мари, бабо! Откъде се взе това хубост!... Само, да ти кажа ли, трябва да чуваш него много, да не го видят лоши очи, оти може да урочаса. Сакън! Сега аз ши давам на него едно зърно като маниста, ама то не е като онези, дето на панаирите продават, то е от Божигроб. Когато майката на Господа плакала, сълзите, дето падали на земята, се обръщали на зърна и който има такова зърно, него не може да фане никаква болест. И магиите се развалят. Има лоши хора — душмани.

Решетарката дълго рови из торбата си и накрая извади едно бяло манисто.

− Това зърно бабата на мойто баба, та нейната баба донесе оттам; хаджийка викаха на нея. Земи го и го заший на ризата на момичето, да го носи, доде е жива. Ако не вярваш сега, ши дойде време да повярваш и да споменуваш мене. Пък ако не щеш, немой зимай. Яс зорлен не давам, ама язък за момичето.

Циганката стана, метна торбата на рамо и си тръгна.

− Чакай! — спря я баба. - Какво искаш за него? - И взе зърното.

− Нищо. Господ здраве да ви дава. Пак един хаир сторих.

− Не може тъй без нищо. Кажи!

− Е, давай малко леб и катък, ако имаш: масълце, млечице, сланинка — да носим на децата.

Баба отиде да донесе каквото бе намислила и я пак останах самичка с решетарката. Беше млада и хубава. Само косата й дето невчесана и, види се, бая време немита.

− Кажи на баба ти да ти гледам на ръката. Там е писано като на книга всичко, ала всеки не може да го чете — рече ми тя и се засмя. Зъбите й пак се белнаха.

− Хем така, от мене — бакшиш! Баба се върна с фурнит хляб. Носеше и някво ядювце.

− Бабо — помолих й се, — бива ли да ми врачува па ръкъсъ?

− Можеш ли? — попита я тя.

− Мога — отвърна решетарката. — Само че яс казувам всичко, каквото е писано — и хубаво, и лошо. Тука не бива, трябва да сме в стая, дето има кандило. Тогава четмото излиза.

Качихме се на потънън и баба отключи майчината стая, дето ни бе всичко наредено ново-новиничко и постлано, и дето ни бе куната с голямото кандило. Решетарката седна в кишето до вратата и огледа всичко с големите си очи. Баба запали кандилото и то взе да пука.

− Ох си, бабоо — рече решетарката. — Още малко... до трийсе години още ще живееш.

− Отде знаеш мари, чумо? — попита баба.

− Кандилото трийсе пъти пукна.

− Пука, оти шарланът се е свършил.

− Мълчи, бабо, като не знаеш! Дай сега тука една празна паничка и чиста кърпица! Я ба и ти, момиченце, кукни до мене и си дай ръката! Лявата ръка, дето е до сърцето!

Баба донесе паница и кърпа. Циганката бръкна в торбата си, извади от нея шише с вода, отсипа в паницата и ми намокри ръката. Избриса я с кърпата и се вгледа в нея. Мина бая време мълчешком. Слушах си дишането и тупкането на сърцето. Решетарката пак ми на-кваси ръката, избриса я и се вторачи в нея с опулени очи.

− Не може-е, не ще-е... — издума с мъка тя. — Само имена са написани тука. Хубаво слушай! Тебе те казуват София, баба ти е Велика, дядо ти е Иван и татко ти е Иван. Майка ти... събрисано е нехиното име — значи господ си я прибрал... има-няма до две години.

Ние с баба се спогледахме и тя се прекръсти. Решетарката за трети път потопи ръката ми в паницата. Бриса я много време, изпъва кожата и накрая, като погледна баба, рече:

− Не може, бабо. По-хубаво нищо да не казувам повече, оти може да сбъркам. Жал ми е за момичето- малко му са годините, ала много му е акълът. Виж, и светената вода стана мътна, значи — и господ каил не става. Майка му... Ха! Тука излезе името! М... Ма... Мария е била! Ние пак се спогледахме с баба. Позна.

− Може, може още да казувам, какво ще бъде занапреж, ала трябва да пуснеш в паницата златна пара да светне!  И колкото по-голяма е парата - -  толкоз по-хубаво? Имаш ли?

Баба поседя замислена бая време.

− Ами... ще си ми я дадеш ли сетне, като си свър шиш работата? — попита тя. — Едничка ми е.

− Ти самичка ще си я вземеш с паничката и със светената вода, ши я туриш на кандилото да стои там три дена и три нощи.

Баба пак се позамисли, сетне отвори един от сандъците, порови вътре и извади една пендолира. Циганката я взе и пусна в паничката, изрече някакви неразбрани думи и очите хи грейнаха.

− Светна! Стана Господ каил! -- рече тя, намокри едното крайче на кърпата, изтри ми ръката и се вгледа в нея. — Ой, ой, ой!... — захвана тя. — Голям късмет  имаш, момиченце! До дълбока старост ши живееш, щи са ожениш и пет деца щи имаш. На голяма къща щи си стопанка и две слугини щи слугуват на теби. Трябва само да се чуваш от една жена с руса коса, дето щи ти и вижда и щи ти прави магии, ала никоя няма да фане. Тва зърно, дето ти го дадох, сакън да не сгубиш. Само майка ти, майка ти... завалийката!... Седи пред вратата на рая и горко плаче; не може да влезе вътре, оти свети Петър не пуска нея — иска бач. Пуснали сте я в гроба, без да си хи дадете пендарите, дето ги е носила като главеница и булка. Язък! Това е сичкото, дето е писано на ръката ти, и яс го казувам с блага душа и чисто сърце. Амин!

− Ами... какво да сторим? — попита баба и очите й бяха пълни със сълзи. -  Кому да се молим да я пуснат? На свети Петър ли?

− Ако питаш мене, най-хубаво е — отвърна циганката — да си й проводите всичко, дето е било нейно. Иди посред нощ на гроба, изкопай до един лакет дълбока дупка и зарови вътре пендарите. Тя всичко вижда отгоре и ще слезе сама да си ги вземе. Гледай само да не заварят тебе втори петли, че може душата й да се превърне в дракус, тижко ви и горко тогава — рахат няма да видите! И само вие двете трябва да си знаете, на никой да не казвате. Хайде, сбогом, че голям път ме чака.

Сбра й баба цяла торба: още ядене, стари дрехи и всичко, каквото не ни бе потребно, й го даде. И до една око масло хи даде и хи напълни старън бъкъл с бър­каница.

− На — рече й, — да ядат децата ти.

...Минаха бая години. Я се замомих и тятю рече баби да найде майчините пендари да ме накити с тях, ага отивам на хоро.

− Охси бре, Иване! — рече му тя. — Ами я ги проводих Марии.

И хъкътъ-мъкътъ, разправи му всичко какво е било и как е било.

− Мале, мале-е... - рече тятю и са ядоса. - Кукувица ти изпила акълът, мале! Да та измами тебе една рашетарка циганка!3аровила си ти пендарете в гроба, пък тя е отишла след тебе и ги е взела. Хвани сега босия, та му събуй цървулете!

Такива бехме людете едно време - прости до не-май-къде. Вярвахме, че има друг свят на небето и в какви ли не още измишльотини. Сега и едно дете не можеш излъга.

Разказала СОФИЯ ДИМОВСКА

Записал ХРИСТО ДАСКАЛОВ