за Родопите и родопския диалект

Да ви кажа ли сега защо младите сте слаби и кекави и само с доктори и лекарства се разправяте? Защото забравихте пеш как се върви, слънце ви не пече, вятър ви не подухва, дъжд ви не намокря. А ядене — от хубаво по-хубаво, все щарвалоци ядете, пък сили не разходвате, затова и кореми сте отпрали... Вижте ме мене! Седемдесет наброих, слаб ме гледате, ама съм здрав и жилав и от никаква работа не отбягвам. На вас и в работата се не давам!

На доктор един път в живота си съм ходил, и то поне да имаше защо...

Това беше през шейсет и първа, въз тютюня. Родил се бе хубав тютюн, и сяно се бе угодило. Добитък — крави, овце, всичко на нашисе ръце с жената чакаше. Поприсилихме се в работа и една вечер нещо ме по-прибоде от ляваса страна, постемни ми се в очисе, та се понахлупих за минута-две въз миндера. Жената се поуплаши, та порука фелдшера да ме прегледа.

— Бай Кольо — вика, — няма нищо страшно, но аз да те изпратя до болницата в Ардино, та да сме спокойни.

— Добре — казвам. — Аз до ден-днешен на доктор не съм ходил, но щом искаш, прати ме.

Отидох в болницата, докторът ме разпита какво ми е станало, как ми е станало, прегледа ме, прислуша ме внимателно, та че рече на сестрата:

— Направи му и кардиограма, да видим какво ще покаже.

Заведе ме момичето в друга стая, каза ми да се съблека до кръста, да ръзбера пантолесе и да легна. Излегнах се на едно мешинено креватчетище, пък сестрата взе, че ме обвърза с каише, с маркуче за ногисе, за ръкисе, залепи ми и слушалка за посее... Аз, да си кажа правото, се поуплаших. Мина ми през ума, че едно време фашистите ей тъй люде с ток са убивали. Ала момичето се усети, та ми рече:

— Спокойно, сега ще включа тока и за минутка ще стане.

Пък аз й викам:

— Сестро, внимавай да ме не отбавиш, нещо сакатлък да ни стане, че още работа имам — жена, деца на мене чакат...

И не било страшно. Кардиограмата е една длечка книжка, въз нея се изписва сърцето здраво ли е, болно ли е.

— Няма нищо особено — рече докторът, като прегледа от край нашарената книжка, — но добре е да останеш два-три дена да ти направим и други изследвания. Да сме съвсем сигурни.

— Добре! — съгласих се.

Защо да не остана два-три дена да си поотпочина, сили да посъбера? Пък и един от болните ми вика:

— Остани, нема да съжаляваш. Тука хубаво хранят, по четири пъти на ден ядене дават.

Останах. Облякоха ме, настаниха ме в една стая, чиста, широка, подредена, да ти е драго да полежиш. Започнаха и закуските да разнасят — кому пресник, кому чай със сирене и сладко, другиму макарони и на всички по комат хляб. Пък мене сестрата ми донесе две бисквитки, тури ги на масата и тръгна да си излиза.

- Ей, сестро — викам хи, — нимой са подиграва със стар човек! Аз не съм дошъл тука майтап да си правите с мене. Донеси ми ядене, каквото ми се полага!

— Ти си — казва — сърдечно болен, толкова ти се полага.

Тя си излезе, а аз си премятам през акъла — трябва да има някаква обърка. Хубаво, ама на обед на другите пак донесоха по три чинии ядене и по комат хляб, а на мене три бисквитки...

- Ей, сестро, ще се оплача на доктора — плашам я. — Може ли да се държи душа с толкова ядене!

- Оплаквай се — вика, — той докторът ти е изписал толкова ядене.

Вечерта ми донесе чешка пресничек без троха-хлебец.

„Отбавихме я, бай Кольо, ако те държат още два деня на бисквити" — думам си самичек. Докторът пет пари не дава. Да съм потраял, докато ми направят изследванията, за два-три деня нямало да умрам.

Добре че имах късмет, та изписаха едно момче от нашето село и по него пратих хабер на жената на какво положение съм.

На другия ден се получи бърза телеграма: „Тръгни веднага, жена ти тежко болна."

Няма как — пуснаха ме. качих се на рейса и право на Стоянов мост слезнах. Добре, ама ногисе ми се сплигат, в очисе ми притемнява, пък имам баир да извърням. Разбрах — без закусчица нема да стане. Случих се на моста точно когато вадеха хлеба от фурната.

Купих един симит „Добруджа" и половинка сиренце, а ги коснах и посторих душа. Тогава извървях баира и кога наближих дома, отдалече рукнах:

— Жено, нагадай прогима, че ми са правили кардиограма!

Жената — нали е хаберлие — отвъртяла един ушмар, приготвила бакърче угурт, па като му седнах, като му плюснах, уметах всичко. „Къде си, докторе? — викам. — Ела да видиш сърдечно болен ли съм, здрав ли съм!..."

И оттогава, да не чуе дяволът, на доктор не съм ходил. И дано никога ми не потребва.

Разказал НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВ

от с. Паспал, Кърджалийско

Записал ГЕОРГИ ДАМЯНОВ