- 1 коментар
- Прочетена 3307 пъти.
За гайдата! се иска не само усталък, ами и мерак дамаш, да си го носиш, както викат, с тебе си, в пазухата. Да замръкваш и осъмваш с него. Гайдата още като я надуеш и туриш от лява страна до сърцето, трябва да и заприказва като жив човек и ти по това да разбереш, че „душата", дето си й пъхнал вътре, е твоята. Не усетиш ли я — от тебе няма да излезе гайдаджия. Е, може да излезе, ама не такъв, дето като засвири на „мохабет", да спреш да приказваш и очите да ти се навирят.
Питащ ме печелил ли съм от гайдата. Изкарвах по някой лев, ама от свирня къща се не храни. Помня три пъти гайдата да ми е носила кярове. Ала повече съм губил. Само колко гайди са ми намушквали с ножове! Сбъхтат се в дюкянян и хоп — гайдата им виновна. Друг път на хорището се вкепцат — пак гайдата. Гайданицата и бручилото на парчета са ставали.
Свирих и на Роженския сбор в стотях гайди, ала дойде време да се разделя с моята дружка. Лани се опитах пак да надуя гайдата — измяука в ръките ми като настъпено коте. И тогава си рекох: „Димитре, до тука ти е."
Кой ме направи гайдаджия ли? Вълковски Тодор — Муртата му викаха. Аргатин бех у нега, по-право –у баща му дядо Кърстю; той бе на сто и осем години, ала работеше наред с младите — оряше и копаеше.
Тодор свиреше с душа и сърце. И му прилягаше пустата гайда! Като се облечеше с ония ми тафтикови потуре и се запашеше стегнато с виненочервен пояс, наметнеше дуламата върх бяла кенарена риза със запретнати ръкави, увиеше бяли навое, кръстосани с черни тасми, накривеше гуглата и засучеше рус мустак — да ти е драго да го гледаш и слушаш. Мераклия беше, тертиплия и кабадаие. Само кюстекят му тежеше повече от полвина ока, и сахатят му бе голям — турски, с чифте капаци. Викаха нашенци, че бил намерил заровено имане и като го питаха, той само се подхилваше — не казваше вярно ли е или не. Ама не бе вярно. Честиш си показваше и келешлика: посвири малко на хорото и клекне, демек, иска да му се плати. Не го обичаха дип много, ама го тачеха за свирнята му.
Сега да ти кажа какво стана еднъж. Не помня годината, отколе бе.
— Димитре — рече ми Мустата, — научих се, че в Пловдив са дошли някакви гайдаджие чак от Ингилизко и щяли да свирят да ги видят и чуят врить. Знам, че си мераклия, та ако искаш, хайде и ние да идеме.
— Бива — реках. И отидохме таман навреме. С талига до Стеминех и оттам с трена — в Пловдив.
Улицата бе почерняла от народ. Промъкнахме се по-близо и гледаме — от един балкон гайдаджия свири, ала нито свирнята му свирня, нито гайдата му гайда: с много бручила, шарена, нагиздена като мома на хора, и гайданицата бамбашка. Пък дрехите му едни смешни ми се сториха: кръпи гащи, върху тях още по-кръпа разперена фуста, надолу голи баджаци, от коляното надолу длеги шарени чорапе и нагоре нито като палто, нито като долама, ами едно такова... като салтамарка.
Свири той колкото свири, влезе си, излезе друг и Мустата повече не можа да изтрае — влезе и я след нега.
— Кои сте вие, какви сте? — пита ни един и ни оглява, оглява, като да иска да ни купи.
— Гайдаджия сме — вика му Тодор, — слушахме как свирят ингилизяся, та рекахме да пуснете и нас да си покажем и ние майсторлъка.
— Откъде сте?
— Отгоре, от Родопите.
Продума чилякът на другиня някво по ингилизки и те заклатиха глави — демек бива, защо не. Измъкна Мустата гайдата, наду я и с всичкат му салтанат са показа на балкона. Засвири отпърва „Ела се вие, превива", премина на последница, че сетне като заситни на хоро — отдолу хората зеха да пляскат ръки и да викат „Браво!" И не спря, доде не го потупаха по рамото и не му казаха „стига!" Ингилизите тъй си и останаха — с облещени очи.
Разказал ДИМИТЪР ТРОШАНСКИ
от с. Югово, Смолянско
Записал ХРИСТО ДАСКАЛОВ
1 коментар
-
Петък, 23 Юли 2010 22:53
публикуван от
Емануил
Много ми хареса! :)
Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.