за Родопите и родопския диалект

Блог - най-най

Кина и Пина

Сряда, 13 Октомври 2010 12:17 от Севда Рабинева

Кина и Пина

Откъс от хумористичния разказ в списание "Родопи" – бр.5/1983

Когато автомобилът прехвърли Рожен и на хоризонта се изправиха тъмните върхове, разхвърлени безредно и обрасли с борови гори, Кина побутна другарката си и усмихнато попита:

- Е, как ти се види, Пину? … Хубаво ли е сега?

Кина вдигна шепата си, за да закрие хралупата, която зееше в устата й, изгледа ливадките, змиевидния път, безкрайния хоризонт на синьото небе и монотонно отвърна.

- Чи, хо, Кину … Хубаво е. Форка като свети Илия по облаците и гърми, като дарака на Хуско … Ох-си, Кину… Кинооо… Какво ни е измислил чилещес юм за пари…

- То ни е лю за пари, Пину…

- Ами за какво? …

- За кеф и за борзина… Днешнисе люде са еце нервени, мо… Искат всичко нааднож да имат… И потес, дето са е рекло, искат да изварвеват не с деня, както едно време…

- Чи то, отговори Пина, право казваш, айсакива сме станали ние … Нервени!…

Между това, автомобилът хвърчеше с двете баби, с торбичките и чувалите встрани, с деветте други пътници, друсаше се по дълбоките коловози, препускаше яростно и ту излизаше на равен път, ту се губеше из острите завои, между елите и каменните парапети. Той мина Чепеларе без да спре. Пътят надолу беше задръстен с коли и прах. Чая сънно изцеждаше води между отвесните канари и на места разстилаше сини вирове, върху които блестеше слънчевата светлина. Всичко това правеше впечатление и привличаше погледа. И с тишината на въздуха, и с разнообразието на пейзажа.

Когато стигнаха Бачковския манастир, пътниците бидоха обхванати от религиозен екстаз.

Кина първа се наведе през раменете на пътниците и викна:

- Ей, Митко! Запри, мо! Запри да видим света Богородичка… То ще е грехота да минем приз чоркваса и да ни запалим свещица.

- Хайде, хайде! – отговори шофьорът, без да се обърне. – Света Богородица не иска подкуп. Ако си безгрешна, и без свещ можеш да минеш джендема.

- Аку ни верваш, барем си молчи, проклетию, меретска! – почна на свой ред да мърмори Пина. И като оправи нервно миндиля на коленете, презрително допълни: "Да ни мислиш, чи като си шофьор, та си станал самия девол!... Пустите му дилафе граждански!...

Шофьорът се усмихна хитро и удари две скорости напред. Разкривеният автомобил разтърси старчески кости и изопна предницата. Зад себе си остави облаци прах. Рано вечерта той влезе тържествуващ в Пловдив. Светлината на електрическите крушки, многолюдните улици, гордата архитектура на сградите и височината на балконите изумиха Кина и Пина… Те мигаха мълчаливо, озъртаха се, втрещени от учудване, после се кръстеха скришом и тихо шепнеха.

- Пино, мари?... Къде сте, мо?...

- Молчи… То да е рай, хубаво е!... Ала да ни е айсва неква магьо…

- Чи то, девало си нема работа… Прикарсти са, та да му пукнат очите…

- Господ напреш и ние след негу, каза Кина набожно и се прекръсти. Дано на закриле варз поть и под поть… Напред и назад… Чилек гльодаш и ни знаиш – ангел ли е, девол ли е… Господько, запази на от душмане, от пугане… от лоши очи и лоши срещи…

Като немаше кандилце и кунизмица, тя се обърна към електрическата крушка на улицата и направи три пъти кръст.

Кина и Пина бяха две съседки от малкото родопско селце Дунево. Расли заедно, те прекараха младините си в предене на вълна, пасене на крави и носене на гръб брашното, което мелеха в Райково. Животът им протече в работа, раждане деца и залисии. И сега с малко парици пътуваха заедно. Едната да види внучето си, което учеше в София, другата - Пина, ей тъй, да гледа свет, преди да отиде при свети Петра. Решението да заминат те взеха, тъй да се каже, изведнаж.

- Пину мари, знаиш ли, че имам нает за София, каза един ден Кина, когато се връщаха от черква… Кравата продадох, сенцето и него дадах, масълце си имам от овчицине… Какво ще му мисля…

- Дьо, холан!... Истина ли викаш Кину?... – попита очудено Пина. И престана да мляска кольовото между двата зъба.

- Домиле ми за внучену. Пък и ми се иска да "повидя" светос. Петър ми се кара. "Какво, кай, ще ходиш. Там е широк свет… Големи люде. Ще се загубиш. Пък и пари требват." Йе си лю мълчех и нищу ни викам. Ама си казвам в главоса: "Дьо, дьо – той ще кандиса."

- Чи сама ли ще идеш, Кину. Дано та кучетата поядот… Пуста Кину! Как го измисли, пък!...

- Какво ще е!... Там люде ни ядот… С питане в Цариград са ходи… И йе ще питам, ще казвам, пак ще питам. Може и да сборкам, нели е болгарска вруть земьоса…

- Малле си, хубаво ще направиш. Ти си по-решителна и по-юмна. По ти пее езикас от мен…

На другия ден рано, Пина почука на Кинината врата.

- Кину, мари, и йе ще дойда с тебе…

Кина се изправи с ръце в пояса.

- Хаирусун, Пину… Какво си сънувала снощи… Йела, ако искаш… И хубаво ще е двесе…

- И йе го размислих, Кину… Ако ще е за давене и двесе да са давим…

- Хубаво!... Еце хубаво!... Ах Пину, Пину!... Сестри да бехме, немаше тъй да са месаме…

И наистина, те си приличаха. И с едрия кокал на бедрата, и с орловия нос над тънката и хитра уста, и по умния поглед на черните им още очи.

Автор: Тома Попратилов - Садукей

 

Добавете коментар