за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Дльогото

Понеделник, 13 Септември 2010 08:34 от raycho

Навремето в наше село имаше един чиляк над два метра, та го зувяха Дльогото. Тежеше над 130 оки. Не беше учен, само знаеше да се подписва, ама беше хитар, та можеше не само то да се управя, ами и цяло село управяше.

Еднож с нега се фанахме в село Хвойна, немахме коне, пък то, както ви казах, беше тьошек чиляк, не можеше много да върви и пазари Ангел Паракосов да си го докара с кон в село за един товар слама.

Торнаха въз Кукал за Студеней, кончено зьо да запира, я питам Ангела на ухо:

— Ангеле, какво ще ти плата Дльогосо?

— Един товар слама — вика то.

— Какво ще храниш със сламана? — пак го питам.

— Кончесо.

— Че ти доде откараш Дльогосо, ще умре кончесо, не видиш ли, че силица му не остана.

Ангел настигна кончето, фана го за углавто и вика на Дльогоно:

— Слизай, не ти искам сламата.

— Сено ще ти дам бе, чиляк — придумва го Дльогоно.

— Не сено, ами и ечемик да ми дадеш, пак ти го не искам.

Свали го и оттам нагоре двамината с Дльогото се опьонахме пеш да вървим.

—. Бичо, ти — вика — ми направи тоя мюзевирлик, ама...

До Студенец чилякът изплези език. Добре че там имаше приетел, Сандю Бамболов, с яки мулета, та едно даде за него и едно за мене, та тъй си стигнахме в село.

През 1914-а Дльогото се поведе по чужд акъл и се изсели в Турция. Ага отишол в село Серген, видел каква грешка е сторил. Животът там бил друг, не като тука в Родопите — Друго ако немаше, барем вода имаше да се напием и на широки балкане да се надраговаме. Пишманило се Дльогото, помочило и да си дойде, ама кой го пуска. Най-сетне скришом се сворзал с болгарски граничаря и с тяхна помощ минал границата с добитък и багаж.

Сетне кого къде видело, това разправело:

— От нашесу по-хубаво нема.

При изселничеството имотът, добитъкът, овцете с чановете, та и кучетата на Дльогото се разпилели. А като се ворнал в Забърдо, наближило предой.

— Другош Дльогото на предой сядаше на порвия стол — рекъл някой, — ама сега нема и последния да му се падне.

Като чул това, Дльогото прималело от бално. Завил се в халища и три дена не вдигнал глава. Мислил, мислил, та че рипнал и торнал по Чепеларе, Орехово, Ситово, Лилково от побратими в заем пари да иска. Събрал оттук-оттам овце, еркиче и кози, наел и чанове и кучета и на предой на мандрата сьоднал пак на порвия стол.

Живнал чилякът, поправил си положението и през зимата закарал в Пловдивското поле овцете на паша. Пролетта въз Гергьовден, ага дошло време да се враща със сюрията нагоре, към планината, отишол при градоначалника в Пловдив и го помолил:

— Господин началник, ха сега да видя чиляк на место ли си: разреши ми да мина с овцете, кучетата и еркичете през главната улица. Да видят и гражданете стока какво бива.

Началникът му бил познат, не му строшил хатъра. Еркичи като магарета залюлели чанове, цоннала главната улица, та се затресли чак жемовете. Малко и големо излезло да види и чуе какво чудо минова. Дльогото варвял най-отпреж с хубава гега, наметнат с червен шал и обут с бяли навуе и чикаркми царвуле.

Доде си дойде в село, всички научили за минаването му през Пловдив. Та го чекали нашенци с ококорени очи. Ага са подали овцете низ Аризица надолу и наближили село, пукнали се няколко бомби. Разцонкали са чанове и людене рекли:

— Аней овце са на Дльогото.

И хората се радвали на хубавата му стока.

— Сега и да умрам, та си ми бива — рекло Дльогото.

— Нали са куртулисах от турско, сбрах си пак овце, кучета и чанове, сьоднах на предой пак на порвия стол, пък и сюрията ми мина през пловдивската чаршия.

 

Разказал АНДОН ИБРОВ от с. Забърдо, Смолянско

Записал ЛЮБОМИР ЛЮБЕНОВ

Още от тази категория: « Гайдаджии Цирк »

Добавете коментар