- Добави коментар
- Прочетена 2569 пъти.
Нейде към 1925 година — може и по-късно да беше — в Райково за първи път дойде цирк. Дотогава не бяхме виждали такова нещо, та всички се зачудихме като какво ще да е това цирк.
— Който иска да го види — казаха, — да заповяда на „Манастиря"!
Там, на широчкото, бе разпънато едно голямо палатчище и ние се завъртехме като мухи около него.
Хубаво, ама интересното е вътре. Едни викат: „Мечки под команда играят", други: „Деца по въже ходят". Иди, та се стърпи да не влезеш! Един мерак те гори и хич не пита имаш ли пари за билет, немаш ли. Някои се опитаха да найдат процепки между платнищата, ала не би. Отвсякъде заградено, отвсякъде запушено. Само едно младоче от Корита се сети под завесата да се присурне. И влезе. Ама за какво ти е такова влизане, кога ще те гледат хората как подаваш глава като лалугер и на четири ноги вървиш? И аз немах пари, ала си влизах през вратата, откъдето му е мястото. Ще речете: „Как?" Ей така — сприятелих се с циркаджиите. Един старец — от Чокманово ли бе, от Габрица ли, не помня — той пък не излизаше от палатката. Носеше си хляб и вода — в цирка ядеше, в цирка пиеше. Да имаше как и да спи. Мине едно представление, започне второ, започне трето — той там. Плаща си човекът и гледа.
Имаше такъв номер: една дебелка, надарена от природата женица лягаше по гръб, няколко други циркаджии й слагаха върху гърдите голям камък и един от тях започваше да удря по камъка с тежък чук. Удреше, доде го строши.
При тоя номер старецът не мръдваше, само го чувахме учестено да диша. Ала един ден рипна прибледнел и завика:
— Стига бе, ей! Не ви ли е срам да разваляте такава хубава жена. Вам ако е не мила, дайте я мене. Йе съм вдовец, плача за такава жена, пък вие с чук да я отпарате... Грехота е, ей!
***
Пак преди години чичо си беше купил крава от Тунковци. Оттам й дойде и името — Туня. А тука, дето сега е кафенето, бе много стръмно, та го зовехме Трапот. Там пасеше чичовата крава. Веднъж след пладнина комшийски деца се разрюкаха: „Туня падна в ряката, Туня падна в ряката!" А га отидохме, какво да видим? Кравата наистина се е залостила в една лочка, вдигнала е краката нагоре и умира. Брех, ами сега?
— Ти остави, че ще умре, ами ще отиде и мърцина, та няма да може да й се яде месото — рече чичо. — Няма ли някой нож да я приколе?
Тогава дядо Кузман Коруев извади чекийка и започна да я трие по шията на Туня.
— Да я държим ли да не шава? — спуснаха се някои да помагат.
— Холан — рече бай Кузман, — и самичък мога.
Нейсе — одраха я, парчеледисаха месото и започнахада го продават. Купуват хората месо от Туня и коментират: Тоя трап трябва да се загради, това трябва да стане, онова трябва да стане. И както си коментираха, дойде едно от чичовите деца и каза:
— Туня си дойде.
— Че как така ще си дойде? — изпули се чичо.
— Дойде си, татко, яла да видиш у дома пред подника!
Всички отидахме. Спрела се е Туня пред вратата и кротичко поревава. Наизлезли са жени, гледат я и не смеят да жукнат.
— Отворете вратата! — нареди дядо Кузман. — Ако влезе в подника тая крава, да знаете, Туня е възкръснала.
Кравата бе чакала само да й отворят. С влизането в подника насъбралите се хора в един глас изохкаха и започнаха да се кръстят:
— Господи, Туня е възкръснала!
В това време се зададе от горната махала една жена и плачещим запита:
— Людие, да сте видвали неква крава, съща като Туня? От обед е липсала, нийде е нема...
— А-а-х? — зина чичо. — Сторихме ли и това...?
Разказал Д. МАРГАРИТОВ
Записал ВЛАДИМИР АРДЕНСКИ