за Родопите и родопския диалект

Винаги съм казвал, че родопчанин където и да го е отнесъл живота, не може напълно да се отдели от корена си. Кой повече, кой по-малко запазва в сърцето си красотата на родната планина, песента, каматната дума... Такъв беше и проф. Борис Кольковски от с.Чокманово. В биографичната справка четем:

"Борис Кольковски е роден на 22 април 1932 г в с. Чокманово. Най- малък син в родолюбиво семейство със седем деца. Завършва Райковската гимназия, а през 1957 г.- геология в Софийския университет. От 1960 г. Работи в катедра "Минералогия, петрология и полезни изкопаеми" на Геолого- географския факултет на Университета като асистент, доцент, а от 1994- като професор. Има повече от 90 научни публикации, някои от които в Япония, Канада, Русия и др. Откривател е на новия минерал орфеит..."

Та този професор геолог приживе издаде две книги с разкази и легенди. "Грях" 1999 г. и "Заровени чанове" 2003 г.

В предговора на първата книга проф. Марко Семов пише за разказите му:

"След Николай Хайтов и Станислав Сивриев, струва ми се, няма по- добра книга, написана с такъв запазен, съхранен, неожулен и неанатемосан от грубите ни днешни нрави и цивилизационни фръчкания звучен български език..."

Аз малко познавах Борис Кольковски, но имах щастието да получа чрез проф. Димитър Серезлиев, художник на втората книга, двете книги с автограф. Не познавам съпругата и дъщерята му, които понастоящем си живеят в София. Но съм изкушен да предоставя на посетителите и потребителите на родопския сайт няколко от разказите му. Ще търся начин да се свържа с тях, защото той си отиде от този свят, но двете му книги се търсят и няма откъде да се намерят засега... Мисля, че си заслужава повече хора да прочетат тези вълнуващи, истински и майсторски разкази и легенди от сърцето на Родопа планина.

А и друго има... Много от неговите герой, които е именувал по свой начин и имената на селищата, са все около Чокманово, по Беломорието, по Кърджалийско. И аз си спомням за някои от тях. И родното си село е нарекъл ... нека читателят се сеща ... Много човешки истории е разказал авторът. Почти целия си живот е бил в София. Удивен съм как е успял да съхрани в паметта си до най- големи подробности всички случки, съдби, характери...

Ето и едноименния разказ от първата книга:

Грях

Можеш ли да кажеш грехът къде е? Правиш нещо уж за добро, пък то лошо излиза. Уж от греха искаш да избягаш, а право към него търчиш. И нашата с хаджи Дима точно тъй стана. Преди години бяхме тръгнали за Филибе и, както му е редът, замръкнахме в Чепеларе. А в Чепеларе- ханът затворен. Да продължим- накъде? Филибе още далече, а тъмно и мирише на дъжд. Тогава се мушнахме в една плевня в самия край на селото. Беше пролет та плевнището празно- само в едното кюше имаше малко сенце и ние с хаджията право на него. Той нещо мърмори, а мене отвътре кипи.

- Мълчи- му викам, че и плевните имат уши. Зер ако се разчуе, резилът ще е голям - само си представи: хаджи Димо и Гого чорбаджи в плевня да спят и то баш в Чепеларе.

Нейсе, понагласихме конете и седнахме да ядем. Всичко горе- долу добре, но по едно време откъм селото някакво видело се зададе. Отначало бе дребно, сетне наедря, просветля. Гледам- двамина го носят- мъж и жена, ама хептен един в друг залепени. Та това остави, ама право към плевнята идат. Мен взеха хапките под гърлото да се спират, а хаджията, понеже бе гърбом към тях, яде ли, яде. Бутам го:

- Спри бре! Гости ни идат.

А той вúдя ли ги, нали бе човек от мен къде по-шавúк, хоп в сеното. А пустото сено- таман за един. Ами аз? Насам ли, натам ли? Хеле гледам едно кошище празно и зор- незор-заврях се под него. Още не бях се наместил и вратата скр-ъ-ъ--ц, скр-ъ-ъ-ц ... Влизат ония двамината, ама тъй се гледат, че тръпки от петите ти идат. Дойдоха и нах мен, ала бързо изстинах, оти те право към сеното вървят. Добре, ама жената си е жена ... "Немой- вика- в сеното. Помниш ли?... Като игли боде." И постла на дъските нещо като килимче, ама шарено, хубаво- очите занася. Сетне развърза месал с колаци и шишинка тантура. Те седнаха, а мене окото през една дупчица право в тях. Моското- младо, право като върлина, ала хубост не чак дотам. Пък жената- не жена, ами дявол- очите на чекрък се въртят, а снагата и се кърши барабар със смеха. Още неседнали пък тя го пита:

- Помниш ли, бре, кога ме бендиса? – Хем го пита, хем се подсмива и му подава шишинка с тантура. А той я изпива с очи и буботи:

- Ей там, на чешмьона... Га вдигна харкомите с вода, че като торна... Не женско, ам истинска сорна... Мене кръвто ми зашава... Шава ми и сега...- И се метна към нея, ама тя кльокна встрани, та той са залепи на дъските. Тя уж го вдига и пак със шишинката в ръките. – Пийни- вика- пийни...пийнал по те бендисвам...Пък белким и нещо попиташ.

- Ще питам, я. Кажи ти кога ме бендиса?

- Я ли? Помниш ли роженското хоро? Тоя ли, оня ли да го води, че никой... Само тупурдия. Тогава ти изрипна отнейде и като извади каракулачишщето- облак искри се извиха. Че като поведе онова ми ти хоро- Рожен цял се разтресе. Хъз, хъз носеше, севдим тогава. Ала сега къде го...

- Как къде? Ейго- и замахна щуракът коша да расзече.

Как съм рипнал- не зная, само си чувам гласа:

-Съсякохаме, хаджи!

Хаджията реве:

- Ида, чорбаджи- и се метна към тях целият в сено окичен.

Като се посвестихме, какво да видим- колаците небарнати си седят, а от шишинката последните капки изтичат. Колаците ги ядохме цяла нощ, та и за деня имаше даже. Ама колаци да ти види окото- от ония, дето се на тикла пекат и с мед и масло се мажат. Пък шишинката и досега нося за спомен. И колчем си пийна от нея, хем ме е смях, хем ме е страх и най- много грях. Оти голям грях стана тогава.

Борис Кольковски