- 1 коментар
- Прочетена 4955 пъти.
Като малък много бях чувал за среброто на баба Митровица, ала все с недомлъвки. След години, някъде в гимназията ще е било, реших се да попитам стрико Иван- най- малкия от бабините синове. Той минаваше за човек, дето много работи знае, а в делата- фурия. Не случайно овцете му бяха станали хиляда, че и нагоре. Иначе не беше много приказлив, но отпуснеше ли се, историите се нижеха една подир друга. Издебнах го веднъж да е самичек и за лаф разположен. Пак си беше дошъл за Илинден, ама няколко дена напред. И докато жените правеха клинове и други илинденски гозби, стрико бе излязал да до Бóрцето да се поразходи. Точно тука го сбарах и малко отдалече го питам:
- Стрико бе, много ли бе бабиното сребро?
- Много бе, стриков! Дерин много! Ала никой нищо от него не видя.
- Отсурна го наш Халю с голямата главтина, и то да речеш за нещо друго, ами чанове го стори. Та такованака, виж му акъла! Стрико Иван се навъси, помрачня и повече дума не чух.
Стрико Михаил да питам, ама как. Живееше далеко и не си идваше хич. Пък и терсене, неудобно. Тогава впрях око в баща ми, само че и тука трябваше момент да се улучи. Чаках го доста и го дочаках. Той ме взе да идем на гости у един негов приятел в Чамжас. Бая стар бе вече баща ми и отвреме- навреме ходеше у приятелите си от други села, нещо като сбогом да си вземе. И тоя път беше така. Само че кой знае защо рече и аз да ида с него.
Беше пак есен в Родопа- толкова шарки и багри, че душата ти или ще пее, или ще плаче. Най инак наесен умират на черешата листата. Първо стават червени- все едно нажежен бакър. Види се усещат, милите, че иде им краят. Сетне се променят в жълто, ама такова жълто, че ще речеш златни листенца по дървото висят и бавничко, бавничко капят. А букът е тъкмо обратно. Прошари се в жълто, а сетне е море от червеникаво къмто кафяво, ала кафяво дълбоко и мъдро. Вика ти: видиш ли, всичко идва и си отива... И какви ли не багри има още в Родопа по есен: тъничко жълто на трепетлика, габер, слива; тежко зелено на борика и смърч. Пък едно слънце! И навън, и в душата ти свети.
Та вървим ние с баща ми от Башбук нагоре. Краката ни ровят прясната шума, а баща ми, вижда се, че за нещо си мисли. И аз ха на тоя завой, ха на другия, че най- сетне се престраших
- Тате бе, да попитам нещо дали ще бива?
Той ме погледна все тъй унесен:
- Питай, оти да не!
- Тате бе, чува се едно такова за бабиното сребро... Вярно ли е, не е ли?
- Вярно е, как да не е вярно. Майка имаше сребро, на махалата всичките хáркоми от сребро да ги сториш. Оти у нас бе легнало среброто и златото на три отколешни рода: Хаджидимовския, Канлицкия и Танасулския. Ти си видвал майка ти по Илинден: девет реда алтъни и лягат на гюся. И те са от онова време.Пък за среброто какво да ти кажа. Наш Михал уйдиса ключ от сандъка на майка и го украде, ала за хубаво го стори...
Тук разговорът се скъса и се не поднови.
Чак след време разбрах кое как било. Разбрах го направо от стрикаМихаля. Той бе напуснал село барем преди петнайсет години. На Юркидендаг си бе сторил колиба и живееше нещо като отшелник. Но малко преди да умре си дойде в село за неделя ли, за две ли, точно не помня. Та щом дойде и аз се залепих за него. И не беше ми трудно, защото стрико Михал с възрастни почти не разговаряше, ала с младите- много.Та залепих се за него и питам:
- Стрико бе, да си чувал нещо за бабиното сребро?
- Чувал съм, стриков, и още как... Ама и ти ли си чувал?
- Ба, чувал съм това- онова.
- Ех, стриков, какво си чувал не знам, ала бабиното ти сребро дойде у мене. Бая беше. Може да е било двайсет, може да е било трийсет оки, и то все едни чудесии- нанизи, пафти, капистри. Турих го в зобилници и колкото деня повече нощя, та в Неврокоп. Цял месец седях- чанове да ми сторят. И ми сториха, ала какви! Най- големият- три оки имаше. Пък закънтяха ли... Хич ме, стриков, не питай. Пилците се спираха да ги слушат. И видиш ли Ченгине хисар де се далеко тъмнее. Там цонкат, тука ги чувам.
- Хайде бе, чак тука!...
- Не бре, отвътре ги чувам...И във всичко, стриков, е тъй щом душа носиш.
Стрико се понавдигна от миндера и мен ми се стори, че очите му търсеха. Ченгине хисар и бърчините около него. Да ги бе намерил едва ли, защото вече виждаше слабо, ала по лицето му се разля усмивка на тъга и наслада.
Борис Кольковски
1 коментар
-
Сряда, 03 Ноември 2010 17:04
публикуван от
Ангел Шеев - Шею
Тук просто няма какво да се коментира... Казано е с един лаф: "И във всичко, стриков, е тъй щом душа носиш."
Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.