за Родопите и родопския диалект

Удари първа камбана - сънена, приглушена, като чан в гъста мъгла. Удари втора камбана - обистрена, ясна като вик на дете. Удари трета камбана - разсеяна, уморена като слънце на залез. Чак тогава Злата Хаджикирова забърза на църква. И пак както преди - очите опипват всеки прозорец, всяка врата, а ушите и дъха на пиле даже улавят. Мина къща, мина пет - никого няма. Децата още спят, младите са все по балкана, а старите отдавна вече се молят за своите грехове. И все на същото място - в сянката на Милковския орех, Злата се врътна назад и право при Делю чорбаджи. Чорбаджия бе Делю, ама млад. Откъде тъй рано бе забогатял, тя не бе се питала даже, защото Делю бе за нея повече от имот, повече от пари. Една сила я водеше към него и тя не знаеше каква е. Знаеше само, че грехът е голям, защото си имаше мъж според закона и деца, даже две. Но тръгнала бе и можеше ли някой да я спре!

А Делю я гледаше през цепката на своя сарай и премаляваше хем от желание, хем от една песен, дето от вътре му идеше. Не бе я виждал цяла неделя - от предишната църква, от предишните камбани, когато жена му пак бе отишла Бога за чедо да моли, дето го чакат вече толкоз години.

Прошумоляха стъпки по първия кат, пропълзяха скоро нагоре... И потънаха един в друг двамата, както утринната роса я поглъща земята.

Но всичко на тоя свят се заплаща. Платиха и те. Делювица отдавна бе видяла, че в нишите на задната стена, останали от някогашното скеле, Делю оставяше бележчици за Злата. Думите бяха малко неясни, но тя ги разбираше до една. Отрова горчива я ядеше отвътре, ала що можеше да стори, като Делю и на нея беше превзел душата. Но веднъж не издържа. Грабна бележчицата и право при Златиния мъж, през сокака напреко. А той човек с намъз. Не току-тъй бе син на Стоян Хаджикира, и то най-първо роден. Делювица му пусна бележчицата в ръцете и тъничко се усмихна. Тъй е то: в подлостта и добрите, и лошите люде стават еднакви. Пусна я и мигом изфръкна навън, а след броени минути разпитът се захвана:

- Вярно ли е, Злато, туй дето тука го има? Вярно ли е или не - пита Кольо Хаджикира жена си и подава бележчицата, дето Делювица донесе. Подава я и трепери...

Злата го гледа с очите на луда:

- Мога ли да те лъжа... Но се закълни, че няма да ме оставиш... Нали имаме дечица...

- Кьорав да ходя, ако това стане...

И Злата разказа всичко, както си е било. Тя бледа, студена като зимна луна, а той със сълзи в очите. Кресна:

- Безпътнице, курво, навън! – Замахна и я удари. Тя даже не шавна...

Бая поклони стори Кольо Хаджикира и бая жълтици даде на райковския владика, дорде получи разрешение за развала на брака. После - какво? Злата залиня, заболя и си отиде. Само двете и деца напомняха, че някога е била. Скоро и Делю умря. Намериха го една сутрин подут, позеленял. Едни казваха, че сам се бе отровил, а други - че жена му го е сторила. Кольо Хаджикира скоро се ожени и пак деца му се родиха, но почна нещо да не види и падна в Кирянската урва. И за него се носеше слух, че сам бил се хвърлил, но тъй се и не разбра. Само Делювица дълго живя. Ходеше боса, с резки по петите, ама такива, че пръст по тях да прекараш, и не гледаше никого в очите. А преди да си отиде от света, стискаше ръцете на мама и шепнеше едвам: “ Затрих ги, сестрице, затрих ги... Ала стана ли ми по-добре?...”

Борис Кольковски