за Родопите и родопския диалект

През нощта валя, трещя, земята се продъни, а сутринта небето се избистри и повя тънък ветрец, ама толкова хладен, че хапе. Иде есента, помисли си Дора Сáвочина и и замириса на сизмьóво сирене, за което тъкмо бе времето. Пък и то не бе сирене като сирене, а истинско чудо- маже се като петмез, а благина, миризма- свят да ти се завие. Дора махна с ръка пред носа, като че гони муха, ама тази миризма седи, ли седи. Тогава тя се взря в планините, ройнали се пред нея, но вместо цяр- по- лошо стана. Там, далече на хоризонта, се бяха възправили олуелските бърчини, място, където сизмьовото сирене ставаше най- кадемлия. И миризмата му взе още по- силно да ù шава по носа, по кръвта. Да, ама пари- откъде?- рече си Дора Сáвочина и чукна по джоба, скрит под миндúля. От там не дойде никакъв звук, сиреч нямаше даже стотинки. Дора се понамръщи, преглътна и понечи да се хване за работа, ала не можа. Синът и Гаврил също се бе събудил и промърмори:

- Вчера не ядох, а днес?...
Каза го тихо, но майка му чу и нещо я преряза. Изохка:
- Господи, работим, работим и пак сме бедни!

Миг след това поклати глава и хитро пламъче ù заигра в очите. Премени се като за църква. Тури си даже шарената кърпа, препаса и гиздавия миндúль, останал от далечните сватбени дни. Нямаше огледало да се види, но знаеше, че е хубава.
Ха така-рече си тя и поиска да се усмихне, но очите ù натежаха от сълзи. Спомни си годините, когато Илия Сáвочин, мъжа и, го канеха от сватба на сватба, от събор на събор, защото гайдаджия като него не само в Доганово, но и в цялото Ахъчелеби нямаше. Гайдата свири, Илия наклонил глава към нея, слуша я и не само лицето, но и дрехите му се смеят. Чезнеше в наслада и Дора, защото гайдата бе и на нея дълбоко в душата.

Тъй минаваха годините. На Илия гайдата изпи силите до капка и една сутрин Дора видя как той се дави за глътчица въздух и умря. Тя остана с три деца- двама сина и дъщеря. Зарече се синовете да направи музиканти, ама такива, че като баща си да радват света. И не спираше пред нищо по пътя към това. Големият син вече свиреше на важен градски инструмент, както казваше тя, а по- малкия, Гаврил, самата Дора учеше да свири на гайда.
- Ех, не мога като баща ти, сине- въздишаше тя- ала другото от кръвта ти ще дойде.
Дора се сепна - Гаврил пак беше гладен. Бързешком си пристегна шарената кърпа, приглади гиздавия миндиль и мушна нещо в джоба под него. После по калдъръма, та у Велко кехая- той тъкмо си беше докарал максула от Олуеле. На голямата порта Велковица я спря, защото на всичко отгоре Дора имаше снага, дето шава като риба във вода, Пък Велковица бе висока, суха като върлина и гурелява с двете очи. Велковица открехна мъничко тежката порта и през тесния прорез процеди, че мъжът и го няма. Ала Дора бутна силно вратата и по миризмата на чибука нахълта в стаята, дето бе Велко.

- Бре, Доро, че ти от небето ли падна?- задави се Велко.

На Дора очите светнаха, ама тъй, че станаха още по- големи и хубави. Сигурно и зарад туй, че Велко бе свалил чибука и я гледаше без да мести от нея своите черни като въглен очи. След миг вцепенение Дора се свести, а Велко я покани:
- Седни, Доро, седни. И какво те е довело до нашите порти?
Дора уж наведе очи:
- Дошла съм, Велко кехая, заради Гаврила, по- малкия син. Голям гайдаджия стана. Ха- ха баща си да превари. Малък е, ала пари взе да печели. Пък нали го знаеш сизмьовото сирене. Носи най- яката сила на тревите, на планините, та му се е вмерачило, дояло. Вмерачило се е, Велко кехая и на мене. И париците съм до грош натъкмила за три кила цели.
Дора почука джоба под миндиля и от там се чуха звуци на метал, на пари, и то едри.
- Вай, Доро, че то туй направо е чудо!- рече Велко и след малко сам донесе голям захлупен тас със сизмьово сирене. Сладостно- тръпчивата миризма изпълни цялата стая. Дора си облиза устните, после ги пребърса. Тури таса в торбичкакта, дето носеше, и се усмихна.
- Сполай ти, Велко кехая, за сиренцето. Че е и хубаво. По миризмата се види. Пък париците,... когато Господ на мене, тогава и аз на тебе ще дам. Оти това, дето чу преди малко, бяха едни стари ключове.
Дора мигом изтърси ключовете и хукна навън. Велко първо побесня, после започна с глас да се смее.

В туй време Дора вече ситнеше по белия калдъръм от голямата му къща надолу. Като мина първия завой, опита сиренето с пръст и примижа. После затърча към Гаврила, а той бе почнал да свири и гайдата му огласяше цялото село. Станалото се разчу още същия ден. Едни казваха едно, други пък друго, а Велко кехая пак се смееше с глас:
- Ама как само го стори! Шапка и свалям!

И дорде бе жив, всяка година по късното лято пращаше на Дора и Гаврил голям тас от най- дъхавото сизмьово сирене. Като поостаря, взе сам да го носи, а Гаврил щом го видеше, надуваше гайдата и запяваше:

Коньо льо ален и хранен,
що цвилиш, коньо, що риеш,
дали си, коньо споменол
Кавалски чемшир капии?
И я съм, коньо, споменол
Кавалски бели гъркини.

Гайдата свири, Гаврил и приглася, а Велко кехая слуша, впил очи в земята, и мълчи ли, мълчи...

Борис Кольковски