за Родопите и родопския диалект

През деня бе облачно, влажно, но привечер небето се проясни и настъпи чудна пролетна нощ. От Егея идеше топъл ветрец, напоен с дъха на цветя и треви. Луната едра, умита се усмихваше весело от небето. Планината се отпусна и полека- лека заспа. Смиляново- и то бе потънало в сън, ала къде полунощ го събудиха билюците на Христо кехая. Нижеха се един подир друг от Видьовото до Пряслопа, а то е все през средата на селото. Чановете, дюмбелеците се люшкаха, звъняха. Песента навлизаше в сокаците, после излизаше от тях и всичко кънтеше.

Смиляновци в унес разбираха, че това е Христо кехая, защото само той имаше толкова много овце и защото само неговите чанове така сладко звъняха.

А билюците все така се нижеха един подир друг, дорде се извървят три хиляди брáва. Спряха при Хаúрницата. Туй бе едно голямо, самотно дърво. Високо, клонесто- ще речеш, че е орех, ала беше череша. Никой не знаеше кой и кога я бе посадил. Никой не знаеше на чия земя тя расте. Всеки посядаше умората си да утоли в шарената и сянка, водица да пийне от тънкия чучур. А за децата тя бе истински благодат. Играеха по сплетените и клони и викове, смях до небето. Пък цъфнеше ли, тя бе все едно бяло облаче, слезнало на сами земята. Плодовете и не бяха едри, ала повече от самите листа. И всеки искаше да ги вкуси, защото те носеха чистота и сладост на душата. Голям хаир правеше тази череша и сигурно зарад това Хаúрницата я бяха нарекли.

Та тука под това голямо, бухлато дърво нощуваха билюците на Христо кехая. А съмна ли се, овцете бяха килим от бяло с черни капчици тука и там. Пък Хаирницата весело бе разперила клони и на високо , и във встрани. Под нея до чучура седеше самият Христо кехая. Смиляновци идеха на вълни на вълни и се чудеха, че тука е спрял. Когато дойдоха кажи- речи всичките до един, Христо кехая се изправи:

- Чудите се, вúдя, ала искам нещо да ви река. По Мармара дениз много седях и през главата ми какво ли не мина. Едно нещо от корен разбрах: хаир, хаир трябва на тоя свят да се прави... Ей я тая череша. Може ли някой без нея селото да си представи!

Христо кехая спря, вдигна глава и вдишваше омаята, дето идеше от нейните клони, листа, цветове. После наведе глава и се прекръсти. Прекръстиха се и всичките други. Христо кехая след малко пак заговори:

- Сто брáва давам за училище ново, петдесет за нова камбанария и камбана от латунь и сребро, десет- на всяка вдовица... А вас на курбан каня, та Бог Хаирницата ни да пази.

Билюците плиснаха към ливадите да пасат. Агнетата блееха, майките отговаряха, чановете звъняха и такава бе радост! Започна и голяма веселба. Гайдите се надсвирваха, пищовите гърмяха, дивна песен планината тресеше:

Яжте и пийте, йолдашлар,
и добра дума думайте.
С добро да се запомним,
на сае диньо лажовна.

Слънцето вече излязло над хоризонта и то спря да послуша, да се порадва. След седмица всичко отихна. Билюците отидоха към Олуеле за през лятото, зиме пак слизаха към Мармара дениз. Ала оная утрин кънтеше в душата на всеки. Кънтеше тя и в душата на хаджи Дърмуш. Димитър му беше името, но хората му викаха тъй, задето все се дърляше, все се караше с някого. Хем и той не беше беден. И той имаше много овце. Ала всичко бе друго. Даже и чановете им звъняха някак си разсеяно, глухо. А и да бе инак, хората все ще рекат: чуйте, чуйте, като Христовите звънят... И отрова капка по капка се наливаше в Хаджидърмушевото сърце.

Последната капка дойде, когато се чу, че Христо кехая е издъхнал нейде по Мармара дениз.

Пак бе пролет, с много цветя. Смиляновци пак се събраха на Хаирницата и сториха молебен за упокой на Христовата душа. Хаирницата отново бе цялата в цвят и бисерна сълзица имаше на всяко цветче.

Тъй бе целия ден. А на сутринта Хаирницата с окършени клони бе легнала на земята. Двамина ябанджии през нощта я бяха отсекли, защото хаджи Дърмуш им бе дал пари за това.

Борис Кольковски