за Родопите и родопския диалект

Има в Родопа един връх на име Персéнк. Остър, висок- най- високият от Чернатишката верига. Вечер тъмнее като самотен човек, а сутрин се прегръща с лъчите на слънцето и целият е омая и свежест. И никой не знае от къде иде у него туй странно име. Но една легенда се шепне от уста на уста и старите хора казват, че тя ще да е вярна.

Живяла нявга Песéна мома – дивна, красива и в снага, и в душа. Залюбила се тя с Момчила- не мъж, а истинска хала: с поглед само събарял човек, а пеел ли- затрисала се земята. И хубостта била в него неземна. Не тъмен, а рус, и очи сини, като самото небе. Пък снагата- бук израснал в усойна гора.

Любили се тия двамината, но злото не е под камък. То се вие, превива и хубавото все ще захапе. Веднъж ще извади очите направо, ала къде е по- страшна отровната дума. Отровна дума ухапала и Персена. "Момчил бил самодива залюбил и всяка нощ ù в косите заспивал."И имало люде, дето всичко туй сами са видели.

Момчил от мъка и срам потънал в горите и казвали, че станал по- див от зверовете диви- изваждал езика на всеки, що другите хули. Персена си първо косите отрязала, а те били от елите по- дълги. Снагата и се двойно смалила, ала пак била най- хубавата мома по всичките тия долини. И тръгнала да се жени за първия, що я поискал. А я поискал един отдалече- чак от Карабалкана нататък. Кой е бил и какъв- никой нищо не знаел. И всички се чудели, чудели, та до връх ден на Петровден. Дошли кумове, сватове и тръгнала сватба голяма. Откъде ще да мине? Ще мине през Карабалкана, под неговата най- висока бърчúна. Елите плакали с росицата си бисерна, утринна, а слънцето от мъка се пръскало в тях на хиляди златни звездици. Когато превала да минат, станало нещо небивало. Елите зашавали като живи и от всяка излезнал юнак, от най- голямата- не някой друг, а самия Момчил. Сватбата спряла. Спрял и конят, обкичен със свила- тоя, на който Персена била. Мъжете се барнали за камите, ала Персена вдигнала ръка, та ги спряла. Слязла от коня и сам- сама тръгнала къмто Момчила. А Момчил потъмнял, почернял, закован за земята! И всички видели как се метнала тя на врата му. Елите от радост зашумели, запели, а слънцето се усмихнало зад първия облак. Ала всичко било е за малко... Първо паднал Момчил, сетне Персена до него. И от сърцата им две струйки кръв са потекли. Сватбарите до един занемели, а гората заехтяла от последните Персенини думи:

- Момчиле-е-е-е... Момчиле-е-е...

Та затова казват, че върхът бил висок, както висока била и на Момчила снагата, и остър като на Персена камата. И оттогава, та досега наричат този връх, както се наричала тая дивна мома. А дето е малко по- инак, то е от туй, че някой са люто пак завидели.

Борис Кольковски