за Родопите и родопския диалект

Колю Забиля влезе в Марино на разсъмване. Селото бе пусто. Жива душа се не видеше. На Забиля му дойде добре, че бе тръгнал по комитски дела и не му бе ше до приказки. Пък и пътят му беше далечен. Пришпори коня и забърза. Ала бързането му се скърши още в края на селото, защото има работи, които не питат комита ли си, какъв си.

Нижеха се последните къщи, когато нещо изскърца, ама тъй, че рязна Забиля като с нож. По комитски табиет той мигом се обърна и хвана пищова. Тъй и остана... На пет разкрача от него бе зейнала Кельколювата порта, а до нея стоеше Мия, дъщерята на Кельколя. Краката и бяха боси, лицето още сънено, ала очите ­ модри като небо след дъжд. И мятаха ли, мятаха огън в Забиля.

Той рече да продума, но не можа ­ секнал беше дъхът му. Да не бе я виждал? Виждал я бе, но бе нямал очи, защото знаеше, че на комита жена се не пада. Сега забрави това. Забрави и колко ергени са излизали от тая къща като попарени... Когато се малко свести, Мия ситнеше между лехите, а снагата се виеше едва-едва ­ същинска борика на вятър. На Забиля му шумна нещо в ушите, кръвта му зашава, че врътна коня назад и запрепуска към неврокопските чаршии за нанизи, за гиздила.

Нямаше още пладнина и Забиля пак спря пред Кельколювата порта. Чак тогава се попита:

­ Накъде си тръгнал, Забиль, накъде?

Но вратата скръцна и се отвори.

­ Влези, Забиль, влези! ­ покани го Мия и му се тънко отсмя.

Забиля рипна от коня и прекрачи прага. Пoтоните и стълбите заскърцаха. Къщата оживя. Но Забиля нищо не чуваше, нищо не виждаше... На третия кат Мия спря пред вратата на кьошкя и се отстъпи. Забиля се сепна, но бързо разбра, че трябва да влезе. Мия остана сама на широкия потон и се загледа в родопските дипли. Поиска и се, ох, как и се поиска да препуска със Забиля сред тях. И откъде можеше да знае, че това скоро ще стане, но не за добро.

А Забиля в кьошкя се чудеше кое как да каже. Има хора, които знаят откъде приказката да подхванат, как по-нататък да я завъртят, та и когато не може, пак нещо да стане. Ала Забиля не беше от тях. Постоя, помълча, че извади от силяхлъка три реда алтъни:

­ Туй е за Мия... Ако ме върнете, халал да и са...

Не го върнаха и не зарад златото. Знаеше Кельколювица, отколе знаеше къде е меракът на дъщеря и. Виждала бе не веднъж и не дваж как Мия посреща и изпраща Забиля пред портата, но той профучаваше на коня, без да погледне.

"Пусти мерак! Барва те изведнъж" ­ рече си Кельколювица и извика:

­ Мийо, къде си?

Мия влезе в кьошка изтръпнала, бледа. Забиля опря поглед в нея, тя в него. Той пристъпи, нещо звънна и на гърдите и легнаха алтъните. Наведе се и я целуна. Тя му отвърна. Кельколювица прехапа език:

­ Боже, пази ги! Луди са и двамината...

Сенките растяха и полека-лека се сляха в една. Едва сега Забиля излезе от Марино и пое пътя към Драма, където го чакаха размътените комитски дела. Но той не мислеше за тях. Отдал се бе на една тънка благина, която му ходеше по жилите и му правеше света друг. Пееше му се и запя...

Ала многото хубаво е за малко. Още на Дряновския превал го пресрещна комитетски човек и предаде, че въстанието се захваща. Забиля дълго мълча, после запрепуска обратно. Към полунощ тихо потропа на Кельколювата порта. Портата скръцна едвам и Мия увисна на шията му ни заспала, ни будна... Кельколювица се зададе със свещ в ръката и застина.

­ Майчице, прости! ­ прошепна Забиля.

­ Ех, сине! Младини...

­ Да е само това... Обрекох се на Мия, пък и друго обрекало имам ­ калъч конушмак с агите. И галиба се захвана. Та сбогом! Остана ли жив, голяма сватба ще сторим...

­ Ще сбереме Пирин, Родопа ­ запристъпя Мия от тъмното. ­ А сега с тебе ще, Забиль, да дойда. Инак ще ми изгасне душата...

Кельколювица съвсем потъмня, смали се.

­ Селото какво ще каже, деца... Че не сте венчани.

Селото го каза още на сутринта. Мия и Забиля тръгнаха, но никой не им помаха с ръка, не им рече сбогом. Само надничаха от вратите и проклятисваха, хеле жените. Можеше и с камъни да ги замерят, но знаеха, че Забиля си не поплюва. Едничък попът се престраши. Излезе пред църквата с патрахил, с кръст. За кураж ли, за друго ли, попадията и тя дойде. Мия и Забиля се зададоха. Тя хубава, той хубав. Конете им и те напети. Чаткат по калдъръма и всичко е музика...

­ Виж бе, виж, как му се усмихва... Чиста гювендия! ­ закръсти се попадията и се отри в мъжа си.

­ Че и хубава, да я убие Господ! ­ въздъхна попът.

­ Има още люде! ­ зарадва се Забиля и искаше да го каже на Мия, но не успя.

­ Анатема, безсрамници, анатема! ­ изсъскаха попът и попадията и хлътнаха в църквата.

По Илинден пушките загърмяха. Забиля и Мия се хвърлиха в огъня на въстанието и се не върнаха.

­ Видехте ли? ­ шушукаха маринци. ­ Анатемата ги стигна.

Но Мия след време си дойде, и то не сама, а с момченце на две-три годинки ­ същински Забиль. Спря се на превала, през който някога мина. Ливадите бяха нашарени с какви ли не китки. Мия се зарови сред тях и плака като дете... А синът и не можеше да се набяга. После заслизаха към Марино. То си бе същото. Посрещаше ги с белите си къщи, накацали усмихнати една върху друга. Ала маринци ги гледаха като със земята да ги сринат. Мия бе претръпнала. През тия години какво ли и не мина през главата. С очите си видя как убиха Забиля. После турците и майка и затриха, а къщата им сториха на пепел. Сега търсеше само да се подслони някъде. Както бе намислила, спря се пред вратата на Данковица. Хем и бе леля, хем бе богата. Леля и още от вратата я изпъди.

­ Проси, Мийо, проси! И други просят. Ама по-надалече иди, да не ни резилиш.

Мия далече беше била и просила беше, но сега искаше тука да си бъде, под свое небе, под свои звезди. Хвана ръчичката на сина си и едвам завървя към агупската махала, увиснала на склона зад селото. Сгуши се до една кузня и усети, че от дъските и още идеше топлина. Синът и заспа веднага, а тя гледаше със страх как се смрачаваше.

­ Че как тъй, кузум! Че тука ли? ­ чу Мия глас и се уплаши. Гледаше я Лейлека, най-старият от маринските ковачи. Лицето му бе черно като катран, а косите съвсем побелели. Мия се дръпна назад. Той се усмихна и тогава лицето му стана меко и хубаво. Приседна до нея и тя му всичко разказа.

­ Ех, дъще, дъще... Вземи мойта колиба. На мен стига и кузнята, че то не му е в многото...

Колибата бе мъничка, разкривена. Напънеш ли я с рамо, ще падне. Ала на Мия палат се видя. И остана. Денем помагаше на Лейлека с това, с онова, а сутрин ходеше по ливадите и си поплакваше. Веднъж като се върна, завари в колибата Дльог Таню, замесен навремето в много комитски дела. Той извади от чувал машина за шиене и я даде на Мия. Тя я поглади с ръка и не можеше да се нарадва, защото нейното шиене го нямаше никъде.

­ Белким ти я платя скоро...

­ Какво думаш, Мийо! Грях е!... Но да си вървя, че и без туй какво ли не лаят за мене. Не комита, а разбойник ми викат тия, дето по Илиндена хубаво се скриха... Ех, да можех калъчката да извадя. Хич ми турци не трябват...

Таню се бе изправил до стената кокалест, висок, с увиснали рамене. Мия си го спомни как с размахана сабя препускаше със Забилевата чета, а оттатък се чуваше: "Аллах! Аллах!" Дожаля и, искаше добра дума да му каже. Но откъде да я намери... Изпрати го без дори да въздъхне, а душата и я пареше като огън...

И последната капка дойде. Таню тъкмо си бе отишъл, в колибата се вмъкна неговата жена. Както си бе задъхана, процеди:

­ Стара ръждица, а? Още от комитликя...

Вторачи се в Мия и я заплю. После грабна машината и почна да я удря с каквото и падне.

­ На ти, на ти, гювендийо, проклета!... Да пукнеш, да се кратиш!... И ти, и семето ти!...

Три дена Мия ходи като сянка. После се оживи и започна да чисти. В колибата всяка дъсчица засвети. Агуптите я гледаха учудени и мислеха, че е зарад Илинден, който беше близо. И не се излъгаха. На Илинден, както му е редът, маринци се сбраха на тежка литургия. Църквата бе пълна. Човек до човек. По едно време настана суматоха. Попът заекна, псалтът спря. Множеството разбутваше Лейлека, станал по-черен, отколкото бе. Стигна средата и едва изрече:

­ Люде, отдъхнете си! Мия вече я няма...

На другия ден стана нещо небивало. Когато буците затропаха по ковчега, Таню, както си плачеше, запя:

Черешко тьонка, висока,
защо ми рано повехна,
повехна, още изсохна...

Гласът му бе слаб и трепереше, но се чуваше надалеко, че страшна тишина бе настанала...

Болис Кольковски