за Родопите и родопския диалект

Старият човек е като старо куче - у дома да си седи. Това сега го хубаво знам, ала дорде го науча, бая зор видях.

Бог ми даде много дечинки- пет сина и две дъщери. Ала нито един от синовете ми не тръгна по моя занаят- овце да отглежда. Аз до хиляда- хиляда и двеста съм ги докарвал, ама синовете- не и не. И прави си бяха. Полето край Бяло море след Европейската война остана в Гърция и зимната пáша пресъхна. Пък много овце на ясла зиме не е печалба. Синовете се вкопчиха в други занаяти или наука. Едната дъщеря и нея науката я отнесе. И накрая къде? Всичките деца се изсипаха в София, пък аз и Катерина, жена ми, сам сами в село. Ала мене сърцето ми бе пълно.

Гледам планините и ми е леко, все едно, че се нося над тях като орел. Съмне ли, погледът стига далеко, далеко, дето Ченгене хисар в небето опира. По туй дали е бистър като око или намусен, дали е с мъглица или не, времето за по- сетните дни без грешка познавах. Надвечер гледам как слънцето от върховете се обира и цялата планина като уморен човек ляга да си почива. А сетне звездите. Тия пусти родопски звезди! Никъде, никъде няма такива. Сипнали се по небето като жълтици и мигат ли, мигат. Когато пък е луна, то е небивала чудесия. Цялата планина е като с мляко поляна и сякаш чуваш как ти говори: "Не си отивай, по- хубаво няма."

Не си отивай, ама как? Жената все към София гледа и мърмориса:

- Дето са децата, там е животът. Не видиш ли, че сме останали два стари чýхаля.

- Вùдя, вùдя,- отговарям ù аз- ала и ти виж.

Изникът бе пламнал в лъчи и планината взе да се усмихва и буди.

- Виж, виж- пак ù казвам.- А в София никой не е даже виждал откъде слънцето изгрява. И да е видял, то е в турма и пепелáци.

Ала на жена не можеш устоя и една есен хайде в София. Мислех, че ще бъдем у най- големия син, но спряхме при дъщерята.

- Снахата, Георги, си е снаха- ми шепти Катерина-

Човек чужд, кръв чужда. Пък дъщерята си е наша. Може и да те погледне криво, може и дума да ти продума, но минава ти бързо.

Занизаха се дни черни и тъжни като в зандан. Един прозорец и сиви здания зад него. И не някъде далеко, а направо ще ти извадят очите. Жената шета, смее се, разговаря, а аз стискам зъби и чета, ли чета. "Записките" на Захари Стоянов кажи- речи наизуст ги научих. И все бáлно ми става. Такъв чиляк като Бенковски свои да предадат. Добре, че найдах книгата за Филиптотювото войводство. Виж там работата е друга. Има битки, има кръв, ала все люде на място.И много други книги прочетох, дорде най- сетне се запролети. Мене ръцете за работа ме сърбят. Всяка нощ сънувам как подрязвам дръвчета в село, как чистя ливадите и се събуждам целия в пот. Ала жената и дъщерята не дават за тръгване обратно и дума да се продума. Тогава викам на Катерина да излезем барем да се поразходим, пък тя се подхилва:

- Я съм се наситила на ходене по баири, та отивам на театро.

- Какво?- зинах смаян

- На театро, не чу ли? И теб да водя, ама тебе по ти вървят хайдушките книги.

Върна се, разправя кое как било. И планове, планове за вечеринки, дето ще прави в село. По- рано пак бая го умееше, хеле за Коледа. Ще измисли нещо от нашето житие и ще го покаже с нейните селски артисти. Но сега съвсем се наостри и нали ти казвам- планове, планове, не ти е работа. Пък аз какво? Мълчах, седях и без да се усетя, пак на театро избих. Взех да поизлизам. Хубаво, ама Катерина, щом дойде в София, метна селските дрехи и се пограждани. А аз с дрехите, както си ходех на село. Само че и потури, и пояс, и гугла за излизане нови турях. Дъщерята живееше малко встрани от Слатинския редут. Пък Редута от войниклъка до педя го знаех. Та тръгна аз към него и както бях като за църква нагизден, поизпъчех се, наперех се. А народът се пули в мен като в мечка. Ала думица никаква. Само едно кученце се прилепи за мен. И не само защото го хранех. Усещаше, милото, че ми е легнало на сърцето. Отворя ли вратата, поглежда ме с едни благи и тъжни очи. И аз тъй го поглеждам. Отрие ми се в краката и ето ни към Редута, ама не то след мене, а в една линия като в атака. Стигнехме ли на нашето място, похапваше, каквото бях му донесъл и го галех по врата, по гърба като дете. Иначе то мълчи, аз мълча и ни е толкова хубаво. После обратно. Дотука някак добре, но по едно време земята съвсем изпръхна, изсъхна и Редутът съвсем се раззелени. Иска ти се да поседнеш, да се поваляш в тревата. Ала никой хич го не прави. Седя и аз на пейката като наказан. Хеле една вечер конецът се скъса и викам на Катерина:

- Илия утре да дойде.

Той бе най- малкият ми син. Не се хвана с овцевъдство, но пак бе по планините, горите- геолог стана. Сутринта дойде Илия и му думам:

- Не мога повече, сине. Само ти ще разбереш как ми се е душицата свила. Знам, че скоро и ти ще се махнеш от тоя зандан. Пък мене земята в село сиротна ме чака. Ами овчиците! Ако и да са десетина, все ги сънувам и чувам как блеят. Знам, че брат ми Милко хубаво ги гледа, ама аз, аз съм си друго.

Илия ме гледа, гледа и нещо мисли. Пък аз продължих:

- Пролет, сине, се пукна и избуя. Ала тукашната пролет е пролет без кукувица. А то е като нéбо без слънце. Ливадите се раззелениха, но в тях не можеш да седнеш. Туй е,да ме простиш, като до жена да легнеш, без да я барнеш...

Илия вдигна ръка:

- Утре пътуваме.

Още малко да се наведа, та да му целуна ръка. Той усети това и сам целуна моята. Едвам си взех солука:

- И кученцето, и кученцето с нас.

- Иначе как?- засмя се Илия.

Пък аз чух чанове, кукувици чух, иглика берях и за първи път спах, както в село си беше. На другия ден, като наближихме Чепеларе и видях балкан от ели, борики, срцето ми се отпусна и запях. Катерина и тя захвана:

Чужда е зéмя прúтъжна,
кáйно е майка мащеха.
Наша е зéмя рáзтъжна
кáйно е майка рожделна.

А стигнахме ли Рожен таман на превала, рекох: тука ще спреш. Какво съм сторил, не всичко помня, та Илия сетне разказваше на мен, пък и на други:

" Тоя човек нищо не чува, нищо не види. Слезе занемял от колата, тури над очи калпака и гледа, гледа върхове, ройнали се чак до Бяло море. Целуна земята и шепне:

" Прости ми , земьо, че те оставих. Няма да се повтори" Хем го слушах, хем и мене погледът се понесе над планините. Орел в небето се залюля, кукувица закука и ми потекоха сълзи. Погледнах баща ми . И с него бе тъй."

Като стигнахме у дома, старият пак съвсем се забрави. Милва с очи нашата къща. Ама и тя кипра като мома. Висока, бяла. Третият кат обточен с первази, ама тъй, че тя още по- висока става. И двайсет прозореца ти казват: " Добре си дошъл". И те по- тесни, отколкото на другите къщи, пак с первази, ала тънички, леки, с шапчици горе. Погледнеш и очите в небето занасят. Аз им се радвам, а старият бе вече на третия кат. Маха с ръка, маха с калпака. Питам:

- Кой комшия видя?

- Не, бре,- вика ми той- на моя връх, на Ченгене хисар махам. Виждаш ли как и той ми се радва, че пак съм си тука. До него и майка се показа. Рекоха си те един на друг нещо, че замахаха и двамата- той с калпака, тя с шарената забрадка. А мене ми се стори, че две птици литнаха над планината.

* * *

Пък кученцето комшиите Софиянеца назоваха. Неголямо, с нисичка козина, ала не даваше човек или друга живинка да припари, без да се чуе гласът му.

Борис Кольковски