за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Сълзите на Ардина

Неделя, 16 Януари 2011 20:31 от Ангел Шеев - Шею

Съмне ли, песен дивна се чува. Мръкне ли, пак някой пее. Всичко се спира, замира, на песен да се порадва. А Делян луда гидия литва чак в небесата. Пееше неговата Ардúна. И песента за него беше.Гласът ú ту чист като синьото нéбо, ту малко задавен, както е на горския вятър. Самата Ардúна- слънце по изгрев. Усмивката- мъничко плаха, та омайна и блага. Очите отгласят и всичко туй в песента се излива.

Делян пролет береше най- сините теменуги и хукваше през ниви, плетища да ú ги носи.

- Помирисай!- шепнеше и той. – Душата ми в тях се е скрила!

Лете рано в зори береше здравец, отънал в роса. Сетне стъпваше като че не на земя, та капчиците да си останат. И пак ú шепнеше в премала:

- Туй са моите думи за тебе. Изпий ги!

Тя заравяше лице в мокрия здравец. И се целуваха до забрава.

Всичко туй хапеше люто чорбаджи Варадин, на Ардúна бащата. Първом се поусмихваше само:

- Меракът е като дъга след дъжд. Нагрее ли слънце, вече я няма.

Но мина се лято, и второ се мина, ала дъгата все тъй трепкаше в душите на Делян и Ардúна. Веднъж самият чорбаджи Варадин видя как рано в зори Ардúна нанейде търчеше. Видя и как Делян на ръце я понесе, а тя му пееше тихо:

Пóспри се, слóнце почакай
с любе да се повúдим.

Чорбаджи Варадин настръхна, изръмжа:

- Ще я оженя без хич да се бавя.

И още същия ден прати хабер на Душан чорбаджи през девет села, та в десето, че е съгласен Ардúна на сина му Горан за жена да даде. Скоро дойдоха тежки сватбари. Конете, и те охранени, яки. Сбруята, все от чисто сребро. На Ардúна донесоха девет реда алтъни. Като се люшнаха на гърдите ú, ахнаха всички. А тя се усмихваше все тъй мъничко плахо, пък на баща ú падаше мехлем на сърцето:

- Дойде ú най- сетне акълът- мислеше той и я гледаше с такава светлина в очите, както никога досега. А мръкна ли се, премаляваше от радост в душата:

- Две богатства сбрани в едно! То ще е чудо, дето не е бивало по тия балкани.

И продължаваше сам да си дума:

- Ката зло за добро. Хубаво, че хукна подир тоя капсъзин, та реших и малка да я оженя. Зер Горан, на чорбаджи Душана сина, е вече юнак на години и може хич да не чака.

Сутринта рано сватбата тръгна. Наредиха се още и още коне. И те охранени, яки. Пък новите сватбари по- гиздаво нагласени от тия, дето бяха дошли. Дрехите им от чоха и брашованко. Калпаците- от лисича кожа. Пък кюстеците- люшнали се от самото рамо до пояс и светят, както слънцето свети. В поясите- ками, донесени чак от Арабия, с черéни от слонови зъби. До камите надничат дръжките на тежки пищови.

Пушки загърмяха, бубóтнаха гайди, песен мъжка, дълбока разтресе широките двори. Чорбаджи Варадин гледаше всичко туй и се топеше от радост. Хеле, когато Ардúна трябваше да излезе, та за невеста да я поведат. Ала Ардúна не се показа. Излезе майка ú настръхнала,бледа, но пак се някак усмихна. Приближи мъжа си ú му заговори, ама тъй, че всички да чуят:

- Ардúна по мерака си снощи отиде. Стига един зачернен в твоя зандан!

Чорбаджи Варадин стоя дълго съвсем вцепенен. Сетне дръпна люто юздите на коня и изрева:

- Всички след мен!

Запрепускаха като луди. Ала там, дето Делян и Ардúна се срещаха по- рано нямаше никой. Спуснаха се към всички страни, но чорбаджи Варадин за малко ги спря. Изправи се пак на стремената и нареди:

- Дето я найдите, там я затрийте, задето думата на баща си престъпи!

Застигнаха я тия, дето Горан бе повел. Съмваше се едва. Конете им пасяха кротко трева, а те двамината, сбрани в прегръдка, бяха дълбоко заспали. Всички свалиха калпаци и замълчаха. Чу се глас:

- Заспалия и змия даже не хапе!

Ала Горан извади камата и я заби в Делян. Кръв бликна, той рипна и се спусна към Ардина. Тя го прегърна. И от очите ú потекоха сълзи. Изведнъж слънцето се показа и всички видяха, че туй не сълзи бяха, а бяха златни звездици. И си тръгнаха занемели откъдето бяха дошли. Ардúна плака, плака, дорде от очите и потекоха два бистри извора. Слели са се в река жива, игрива, както е била самата Ардúна. Тъй без име си текла, за да се не знае какво е станало тук. Ала минало, колко се минало време, река Арда са я нарекли. Провира се през гори, планини, а там горе, дето извира, щом се пукне зората, и до днес се чува Ардúна да плаче и пее:

- Пóспри са, слóнце, почакай
с любе да се повúдим.

Борис Кольковски

4 коментара

  • Илиана Понеделник, 04 Юли 2011 15:46 публикуван от Илиана

    Много красиво...
    И много тъжно...
    Така е разказано, че те удря право в сърцето, малко са такива сладкодумци вече, почти не останаха...

    Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
  • Irina Koruykova Неделя, 26 Юни 2011 17:52 публикуван от Irina Koruykova

    Много интересна легенда, живяла сьм нарека арда, в град Кьрджали, но не бях чувала за тази легенда. възхитена сьм и сьщевремено потресена от тьгата в легендата. Това е родопчанина всяка барчинка и доликнка имат своята история и легенда!

    Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
  • Нели Стойчева Сряда, 15 Юни 2011 21:56 публикуван от Нели Стойчева

    Много красива легенда! За това и реката е красива! Родила се е от любов!

    Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
  • Дора Гиева Четвъртък, 03 Февруари 2011 15:35 публикуван от Дора Гиева

    Прекрасен разказ!Борис Кольковски! Такива сме ние, родопчани, плач ли, песен ли е това -... Пóспри са, слóнце, почакай
    с любе да се повúдим ... и от очите ни реки потичат!

    Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.

Добавете коментар