за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Червенуша

Петък, 04 Февруари 2011 07:08 от raycho

Скоро щеше да мръкне. Деретата се пълнеха с прохлада и сумрак, а по върховете с умора пълзеше слънчевия залез. Всичко се бе смълчало - и птиците, и горите, даже ручеите шумяха по-тихо. Планината се бе стаила и чакаше нощта да я прегърне. Само там нейде под Перелик ставаше нещо по-друго. Гората пукаше, пращеше и на Торомановата ливада се изсипа стадо от юници, бици, телета, а най-отгоре по склона тържествуващ вървеше бай Митю Чолака. Който е сред хора живял, за хората ще е много научил, който с животинките дълго е бил, за тях е много разбрал. Бай Митю Чолака бе тъкмо от тях. Той знаеше на всяка живинка от своето стадо какъв ú е табиетът. Знаеше къде и до кого вечер си ляга в ятака. Знаеше и по каква тревица ú бяга окото. Знаеше също, че животинките го обичаха много, защото човекът има разум и можеш да го излъжеш, ала животинките - никога. Те са като децата - всичко им иде отвътре. Погледнат те и без грешка разбират добър ли си, не си ли, човек ли си или пък не.

Бай Митю най си дружеше с Червенуша - една юница възедра и малко ленива, ала душата ú истинска струна. Вълк ли наоколо вземе да кръжи, тя първа наостря ушите и започва да шари из цялото стадо. И гледаш след малко събрало се е в юмрук - в средата телетата и всичко по- слабо, а отвън яките бици. Уж си кротко пасат, а настръхнали цели- рогата им страховито стърчат, а в очите кървави жилки на мъст.И нека вълк да припари, та ако ще и да е вълк бабаит.

Заслиза ли от Перелик буря и дъжд, Червенуша пак ставаше чевръста и нервна. Вдигне муцуната си напред и стадото се юрва след нея към място, дето е завет и е гора гъста и едра. А заплющят ли дъждовните капки, тука става топло, приятно. На животинките им се отпуска душата- ту кротко заспиват, ту сладко ближат себе си или пък други. Ала Червенуша - не! Тя е на самия край на гората и нещо се взира навън. Дали иска дъждовните нишки да разбере или по- добре да чуе гърма в небето? Или търси нещо известно само на нея? Кой може точно да каже? Само едно се знаеше точно. Тя първа усеща, че капките вече не удрят толкоз сърдито и че тих ветрец в гората взел е да шава. Червенуша тръсва глава, стадото излиза от своето блажено скривалище и започва истинска радост: тревата мека, дъхава, сладка, небето синьо, безкрайно... И колендро, колендро- дишай, щом имаш гърди.

- Е-хе-хе-хей...-провиква се бай Митьо Чолака. И заехтява планината от единия край, та до другия. Биците, юниците разтърсват глави и сладки звуци на чанове и хлопки политат във вис и на шир. Орел разбуден литва в небесата и вие ли се, вие... Бай Митьо отново планината разтриса:

- Е-хе-хе-хей...

А Червенуша все е край него. Хем пасе, хем го поглежда с очи кротки и благодарни. Не, не! Чудно нещо беше туй живинче. Знаеше го бай Митьо, знаеше го и всякой в туй шарено стадо. И Червенуша беше негов водител по незримо и общо съгласие.

В средата на лятото Червенуша бая наедря и бай Митьовото око разбра, че след месеци два или три Червенуша ще си има едно мъничко и, дай Боже, като нея създание - с едри и малко тъжни очи и с цвят все едно охра и кръв, като смесиш поравно.

Ала сбъркало бе бай Митьовото око, може би затуй, че Червенуша не бе искала много да и личи и да не ходи наравно с другите. Часът ù дойде много по-рано - още в края на август.

Пак щеше скоро да мръкне. И пак бе тихо като пред залез. Бай Митьовото стадо сито се препичаше на последното слънце и бавничко пълзеше към мястото, дето ще спи, а то бе близо - в самия край на Торомановата ливада, там, дето е кичурът от едри смърчове и ели. Бай Митьо от един поглед разбра, че всички животинки са тука, и спокоен отиде на ятака вечерята да си прави. А те една подир друга прекрачваха широката порта и всяка на своето място. Тъй беше винаги досега, тъй трябваше да бъде и днес. Ала не бе. Сутринта бай Митьо бая чака Червенуша да провре мократа си муцуна между върлините на кошарата и да го поздрави с едно гальовно и проточено мучене. Чакаше, чакаше и изведнъж по гърба му мина тръпка на тревога и страх. Рипна в кощарата, но под елата на Червенуша бе празно. Виждаше се, че и през нощта е било. Защура се като луд. Ала Червенуша я няма и няма. Някой да я е откраднал - но как и кога - нали той е до тях, пък и кучето даже не излая! И пак по гърба му мина тръпка на тревога и страх. Отвори портата и остави стадото да излезе само, а той прерови всички потайни места по целия Калъч борун. Сетне и деретата проследи педя по педя - следа никаква. По едно време цял пребледня, защото бе чул рев неистов на бик. Значи, кръв прясна е наблизо проляна. И в миг гората затрещя, загърмя - всяко животинче летеше като стрела към мястото, откъдето ревът бе дошъл. И започна едно страшно виене... Бай Митьо знаеше що е това, защото колко пъти бе виждал как говедата ги обхваща истинска лудост, щом попаднат на кръв, проляна от живинка като тях. Това бе оплакване и скръб, ала скръб дива, неземна. Затърча се и той към Софра гидик, а там сто и десет юници, телета, бичета и бици бяха сторили от три реда кръг. Отпред- най-едрият бик и сякаш под такт през минута, през две, всички проточено и тъжно реват с език, изваден встрани. След рева всички се спират, удрят с копита в земята и земята издълбоко и тъжно кънти. А нейде в средата лежи Червенуша цялата в кръв и лявата ù кълка оголена до кокал. Теленцето проснало се до нея. Топло още, но бездиханно.

- Помислих, че е мъртва и тя - разказваше после бай Митьо. – Помислих, ала не бе. Като се приближих, видях в очите ù още пламъче да свети. Дори се опита да стане, но падна... Тогава пламъчето угасна, ала окото ù пак гледаше в мене и знаех, че пита: защо ме остави? Ревнах и аз като всичките други. Бях я оставил, и то още как! Като съм я толкова знаел, не видах ли предишната вечер, че тя не върви по средата, а е отзад, та даже последна. Но тъй е - за душата, що ни е близка, в мига и съдбовен оставаме чужди...- въздъхна бай Митьо и продължи... Червенуша предишната вечер, види се, бе усетила тръпка да ражда. Как може туй да стане пред други! И вместо към ятака поела бе към превала- онзи, дето е между Калъч борун и Перелик. Място наистина чудно- равно като софра и поглед колкото щеш- на изток чак до Маказа, а на запад- до Чеч и Пирин. Дали зарад това, дали зарад нещо друго, Червенуша тъкмо тук бе решила първата си рожба да види. Ала през нощта бе я нападнала мечка, изяла бе от нея, колкото за стомаха ù трябва, и бе продължила нататък...

Борис Кольковски

Още от тази категория: « Фукарълок Блондинка »

2 коментара

  • Дарко Μπόζινταρ Сряда, 06 Април 2011 00:32 публикуван от Дарко Μπόζινταρ

    много ми хареса,стана ми малко тъжно и жално, дали защото обичам животните. Разказа ми напомня за Белчо и Сивушка. много ми хареса браво.

    Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
  • Ангел Шеев - Шею Петък, 04 Февруари 2011 18:05 публикуван от Ангел Шеев - Шею

    Не е ли това същата прекрасна хармония между живота човешки, природата и животинките, както в разказите на Йовков, Елин Пелин, Хайтов, а???

    Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.

Добавете коментар