за Родопите и родопския диалект

Какви клинове правеше баба Шина, Господь да я прости! Какви клинове! С ориз, с тиква, с урдица; забялени с бéзсолно мáсло. Правеше ги в голяма тавó отгоре на пéчкана. Предяше и от вряме на вряме вóртноваше клúнън и намажеже с мáсълце горнана кóра.
Баба Шина имяше два внука и адна внучка Руса. С адúнен внук Насо бехме в адин клас, пък Руса беше адна година по- голяма. Ага бехме някъде…седми-осми клас и Руса зьо да са гледяе като мома, не знам как найдах кураж и на врáщане от училище, притиснах я на адин тревясал бряг и я кýднах. Та са разплака и съм сигурен, малко не на хас, и каза на майка хи. Пък майка хи са засмя и рече:
- Нимóйте му са кара, той е юнак, вейке мóми ша фúри!...
Пак са отплеснах за Руса, пък думата ми беше за бабините Шинини клинове.
Адин день влязах у тях. Тамáнь беха тýрили голямана тавó и в срадé голям тас угýрть. Не повня „добър день” ли рекъх , „наздраве” ли реках; пугльоднах Руса как благо нагрúба клин, ушúсе ми са загряха.
- Яла, син, зьоми лъжица!- вика бабаШина.
Какво ми шóпна дявола, та са измамих и реках:
- Яжте, яжте, я тамáнь станах от ядене. И у дома имяше клин.
Оти излóгах и я ни знам. Пък те нагрúбат хрупкав забялен клин и чóст угурть.
Минута ли минó, две ли, клинън бóрже намаля и у мене са навдига айнвá, дéсу ученисе му викат „дъвкателен и гълтателен рефлекс”и лю реках:
- Какво рéче бабо Шино?
- Яла, син, зьоми лъжица. То ни остана млого, ала мóско ни бива да гльода…
Млого години миноха. Руса са изучú, стана зъболекарка в Пловдив. Задоми са и почти са забурúхме. Ала никога не забурúх бабините Шинини клинове С ýрда, с ориз, стиква, с бúле. Благи, забялени: хем мьочки, хем малко хрупноват.
И как адин тас бърканица си подавахме ага са наадéме.
Адин калайдисан тас, дето на сдружаваше и на правеше пó-люде…