за Родопите и родопския диалект

Блог - най-най


Warning: Creating default object from empty value in /home/kvovikas/public_html/napenalki.com/components/com_k2/models/item.php on line 274

Шиник жито

Четвъртък, 24 Март 2011 19:34 от raycho

С дума можеш да погалиш и да удариш.

Дългото удари.

За кметския печат ли балноваше, дето спи в чужд пояс, или му даде кураж това, че Демократа му стигаше едва до педя под мишницата, ала удари:

— Холан, Демократ! Дай си оставката от кметликя! Че хич — мъник може ли да чува овци, та и ти да завардиш село?!

Демократа помръдна, като да се намести в потурете си, и се опита да навлажни пресъхналите си бърни с език. Но нищо не рече. Другите наоколо — един си оглежда цървулите, друг плюе и разтрива с пета плюн-ката в нажежената пепел.

Вярно, на Демократа му стига една магарешка зобилничка, ако си го представиш на кокали. Ама човекът не бърка бялото с черно и носи глава на раменете си. В пояса на Дългото не кметски печат, а софра за шест души може да се пъхне. През чатала му товарено магаре минава. Дебелият му врат е обрасъл като слог с глушина, юмрукът му — токмак. В сурова талпа пирон забива.

 

Удари Дългото с тези тежки думи като с камък в Захариевото кафене, но камъкът потъна като в катран — без да вдигне дори една барабонка. Бе то цял мехур щял да се вдигне, та да чуе цяло село, ама чак след   година.

Нефелито време беше тогава.

Българо-турската граница се гъне като вежда през Карабалкан, току над селото. Тютюн, овце, коне, пи¬перки — всякаква контрабандна стока — прехвърляше тази обарутена вежда. А по отсамния скат на Кара¬балкан се беше загнездила и шайка разбойници. Главатар й беше някой си Мотата. Вестта за нея дойде от две страни. Първо при кмета (на Демократа беше изтекъл мандатът и кметският печат беше в друг пояс) дойде писмо от околийския пристав Пронков. „Г-н кмете, длъжност ми е да Ви съобщя, че по Карабалкан скита шайка разбойници. Имайте напредвид горното и вземайте мерки!"

Второ, от къшлите чезнеха храна и браве, отсам Чен-генекьошк овчари бяха намерили един каракачанин, вързан за борика, обран до грош.

„Вземайте мерки!" Какви мерки да вземат?!

От комшулука на Мотата над селото посред лято   ; вейна хладчък. Страхът скъси деня, сниши кашлицата и отхапа от бабаитлъка на мнозина.

Триончето донесе една вечер хабер от къшлите — изчезнала е поредната яловица, този път от стадото на бившия кмет Дългото. На другия ден слезе в село йозчията и каза, че миналата вечер накъде Студената вода пропукала пушка, а на сутринта на двайсетина метра от извора дотлявало огнище и около него — побеляло от гризан овчи кокал.

- Пиши, джанъм, кмете — сбута Дългото кмета в ребрата, -- пиши до околийския началник, да ни изпрати десетина стражари, та да изловим тие едипсизе. Те са пет човека.

След три дни стражарските коне драснаха с петала селския калдъръм, та хвръкна искра. Тая искра пална куража на селото. Че как! Десет стражарски фуражки с коне, пушки и салтанатлък. Власт е това, държава един вид, как да нямаш кураж.

Старшията и кметът разквартируваха стражарската част и седнаха да бистрят тактиката.

В ранната утрин пред Захариевото кафене възвря от мъже, въоръжени кой с каквото е имал — кримка, чифте, кол. Разпределиха се на групи с по един стражар за предводител.

И тръгнаха.

Вятърът бе сбрисал облаците и бе натъптал деретата зад Перелик с бяла вълна. Зорницата държеше още кандилото си с вдигнат фитил и намигаше присмехулно.

Когато хората преминаха орниците и закачиха поляните, развидели се съвсем. Групата, дето трябваше да мине там, дето преди 3—4 дни бяха хвърчали кокалите на яловицата, се водеше лично от старшията. В нея бяха кметът, Дългото, секретар-бирникът, Демократа и още шест души.

Когато наближиха Кичиятак, старшията, който вървеше най-отпред, даде знак на останалите да се прикрият. Сам той залепи буза в напуканата кора на един сухар. Поклеча тъй, че повика с пръст кмета. Оня, пре-диплен надве, притича и приклекна до него.

— Виж! — посочи напред старшията.

Пред тях ширна поляна, в отвъдния й край растяха пет-шест дребни елички. От гората до тях и обратно, в сивото на росния картъл, човешки стъпки бяха шар-нали две тъмнозелени пътеки.

Двамата се спогледаха.

— Трябва да видим — рече кметът.

— Хайде, върви!

— Че баш аз ли бе, старши? Село без кмет...

Тъй си е — село без кмет заникъде не е. Стражарски взвод без старши — също. Тъй излезе късметът на Демократа.

— Барем е лек за носене, ако такова... — рече през крива усмиока Дългото, когато Демократа се отдалечи, прибягвайки от дърво към дърво. Демократа оглежда дълго — ту аляците, ту гората нататък — после се шмугна в еловата туфа. След малко се върна при другите.

—. Какво?

— Чевермето е дошло фазлъ на някой шайкаджия...

Ама личи — скоро са били тука.

Продължиха през гората, като по нареждане на старшията се пръснаха във верига. Напредваха мълчешком, предпазливо. Спечената кора на окапали четунени иг-лици се редуваше с картълен килим, но по него преследвачите не откриха повече следи. Това ги накара да тръгнат по-свободно.

И тъкмо когато бяха излезли на широкото, над Хамузовите угари, в другия край прибягаха седем-осем души с ямурлуци и пушки.

— Стреляйте! — ревна старшията и сам гръмна.

Мирисна на барут, вдигна се пушиляк.

Добре, ама онези с два скока се добраха до камъните и Дългото пръв чу как край ухото му бъжукна оса. Че като чесна един бърз огън, ела да видиш! Нататък всичко стана за секунди. Фуражката на старшията като изтърван тас се мъчеше да настигне сайбията си по надолнището. Голата глава на кмета се бялкаше на зиг-заг, а Дългото с изрипнали от уплаха очи мяташе потурете си през шест метра низ Хамузовата угар. Само Демократа събра кураж да залегне и попука, ала като разбра, че е останал сам низ едно хендече — оттегли се и той.

С това се свърши.

За известно време мъжете си поръчваха в кръчмата по ракия, но когато се чукаха, гледаха настрана. После животът пак си текна в старото русло. Хаджията пак чукаше калдъръма с тежкия си бастун, Захари пак туряше горена коркова тапа в кафето на онзи, който го засегнеше. Триончето вчести да се връща посред нощ с натоварен на мулето краден брав.

За Мотата се не чу нищо. Овчарите лягаха и на за¬гаснал огън оставяха торбите на елов чеп.

И един ден...

По пладнина беше, когато из селото се ройна слух, че в Захариевото кафене е отседнал — кой, да речеш? Мотата! Ама не с пушка и дружина, ами с един куц катър. Дошъл бил да си сбере житце от харатлици, ей тъй, даром — кой колкото му даде. Зарязал бил золумите — омръзнало му да спи със студен масур.

И ето го бежещим Дългото при общинския писар:

— Митьо бре! Да си чул, че Мотата е дошъл в село без пушка?

— Че викат да е истина... — Хайда да го видим, приляга ли го да е такъв ербапин. Кафенето — тулум със саздърма. Влезе Дългото, разбута калабалъка и какво да види: малко човече със зелени очета, свило се в едно кюше като бито коте. Наближи го Дългото, обара го с око от цървул до чело и му вика: — Добре дошло, агув! Ти ли си Мотата?!

— Аз съм — му се отговаря. Порови Дългото без нужда в пояса си, кютна каскет назад, па изтресе:

Брей! Каков е тоя мой каяфет! Вижте от какво мое дете съм рипкал по шест метра низ Хамузовата угар! Бре, бре, бре — язък ми за каяфетя!... Ам за кина си дошло, агув?

Да си сбера житце даром от харатлици.

— Ела, агув, с мене! Цял шиник ще ти сипя!

Тогава излезе оная барабонка, дето чака да й се чуе гласът повече от година.  Изправи се Демократа до Дългото, пак се намести в потурете си и издума бавно:

— Комшу! Сети ли се сега, че на тоя свят не можеш да караш само с йодра снага? И глава ище да имаш отгоре — стиснатият му юмрук се облещи пред носа на Дългото. — Пък шиника жито — продължи Демократа, — дето трябва да сипеш и на мен, сипи в чувала на Мотата!

И си седна.

А Дългото наистина отведе Мотата у дома си и му сипа жито — два шиника, както му рече Демократа.

 

ДАВИД ГЕЛАНОВ

Добавете коментар