за Родопите и родопския диалект

Това бе през 1952-ра година.

Седнеше ли наш Марко зад кормилото — втрисаха се инструкторите. Кажат му: „Спри", Марко запетлае ногине и видиш, натиснал друг педал — точно тоя, дето не трябва. Рекат му: „Наляво", Марко се засили надясно и хоп — колата се подаде към някоя канавка. Кажат му: „Дай назад", той дава напред.

Какво претеглиха инструкторите с наш Марко, не е за разправяне. Как ли не го мъчиха да се откаже от тоя мерак, ала той си знаеше неговото:

— Не — вика, — ако ще и пет години да карам курсовете, шофьор ще стана.

И да не вярваш, стана. Взе книжка и дойде при нас на работа. Сутрин обиграе еднъж-дваж автомобила и хване манивелата. Цял час върти с кривото желязо, пропука нещо под капака, затърчи са Марко и доде са въвре в кабината, двигателят прикюфка и угасне. Хайде пак наново - въртене до засиняване. Сумти Марко, псува, поти се и чак нейде към обяд видиш, запалил машината. Тогава минаваше инатя на Марковото зисище. Ама забоботи ли моторът, не можеш нагоди Марка да слезе от кабината. Залепи нога на педала и не шавнува оттам. Там му носеха пътните листове. Без да изпуща педала, наведе са, хване с две ръчища скоростния лост, чуе се едно изръмжаване, камионът подрипне и гледаш, втурне са като пощръкляло кравище. Марко наш потегляше и спираше само на трета. Първа и втора не признаваше. По цял ден началникът се на-слушваше откъде ще му пратят хабер, че Марко са е наврял я в плевня, я в някоя борика са е надянал. Ами ако се сейне от Рожен надолу — в тоя сняг не можеш го намери — чак напролет му събирай кокалите.

Вечер, видехме ли го, че се задава, хем ни беше драго, че си иде здрав, хем ни беше страх. Вдигахме бариерата I и в един глас рукахме:

—      Варда-а-а, Марко иде!!! — и не завтасвахме да опразним двора. Кой в канцелария, кой в склад — всичко живо се изпокриваше. Знаеш ли го Марко къде и как ще спре?

Нейсе, зимата мина, пукна пролет. Един ден Марко пак се застяга за път. До обяд влачихме автомобила му из двора. Най-сетне запали и тръгна. Благословихме го: „Хайде, Марко, на добър час!" Ала какво ти „добър час"? Още след първия завой налетял на катаджии. Малко останало да мине върху моторетката им. Добре че са могли да се отместят.

— Стоп! Спри! — викнал уплашен един от катаджиите. Пък наш Марко, подал глава от джама, едва смогнал да каже:

— Не мога! Сега съм на трета. Чакай ме тука надвечер. На връщане ще се оправяме!

И отгърмял като хала.

Катаджиите се хванали за главите. Те били виждали тепегьозе, ама чак такъв! Яхнали моторетката — Марко напред, те след него. Тук да го стигнат, там да го из-Я преварят, свирят му, не — Марко пере, та пушек се вдига. Надувал колкото може и си викал: „Ще ми хванете цървулите." Да, ала накрая му хванали не само цървулите, ами и него. Поискали му документите:

Чакайте бре, хора — засуганисал Марко, щом видел, че работата отекла. — Да знаех, че само документите ще ми искате, да съм ви ги метнал още на завоя. Пък вие: „Запри!" А как ще запаля сетне? То да бех на втора, иди-яла.

Ами сега как ще потеглиш? — попитал го старшият.

Сега е друго. Подал съм се надолу, все ще му найдам някак колая.

Добре че са били сетени люде, та са си го пуснали да си върви по живо и по здраво. Пък нашият началник, като научи какво се е случило и как Марко се е оправил, рече:

— Марко вейке е станал шофьор. Дайте му нова кола.