за Родопите и родопския диалект

Моите напеналки

Блог - най-най

Интервю

Четвъртък, 22 Октомври 2009 18:19 от Ангел Шеев - Шею

Още додé вървяше нах нéга, дядо Стою са загльода. Млáдо беше и жéнско беше, ала с панталóне широки, пък отгоре грóпало, та пóпън му бé видя.
Инак си бé кáматно- с дльоги ножúнки. И кúтьки бé набрáло и ги в аднáна рóка държяше пък в дрýгана-чанта.
- Добър ден, чичо!  
- Добър ден, мáйци! Ам, кутрó си ти? Пък да ти рéка, чи я съм нé чичо, цáл дядо си съм, на осемдесе и петь. Дядо Стою.
- Извинявам се! Аз съм Нели. Студентка съм, трета година, журналистика. Тук съм на гости у леляСлава. Казаха ми, че мога да взема интервю от Вас, като най-възрастния жител на селото. Пък и гледам изглеждате млад за осемдесет и пет години. Ето и овцете си пасете доста далече от селото.Искрено Ви пожелавам още много години да сте все така здрав и в чудесна форма.
- Дá, майци, дá. Берекять версúн. Ама нú сá сятих айтвá интервю какво беше?
Те дохóдат от Смолян, та зúмат мляко агá са дойóт овцесе, гибрúца буднож дохóдат с камион та твáрят, ала никой дос’га ми е не искал... Кáк го рéче?
- Интервю. Това е разговор. Аз Ви питам, Вие ми отговаряте на въпроси.
- Тъй, тъй, сятих са . Сьодни, сьодни аитýф на скамéйкаса. Шá ти дóнеса млякце да пийниш.
Дядо Стою влязе в малката”одаúца”(както хи викаше) и докато сúпваше мляко, акълът му са вóдеше. “Млáдко, хýбавко,къде са е чак почепéрило да дýма с мене. Чи какво ша му я кáжам? Ага гу гльодам, какво ли ми нú минóва прúз акълъс. Ех, млаáдос, млáдос!...”
- Нá, мáйци, пийни.Тамáнь е сварено. То и подквасено ти ща дá, ала още сá é нé фáтило...
- Извинявайте, но тука има нещо!
- Нема страшно, сýшка е, от сяното. Мáхни я с пóрста.
Нели отпи доста неохотно от големият бакърен тас, после бръкна в чантата и извади диктофона.
- Ето, ние ще си поговорим и ще се запише разговорът ни.
- Да, да, сятих са. Та какво, майци, шá мá питаш?
- Интересува ме начинът ти на живот, с какво се храниш.Как си живял в миналото. Тези неща.Имаш ли съпруга? ( Нели съвсем неусетно мина на”ти”)
- Как го рече?
- Баба, баба имаш ли?
- Не, майци, не. Пóланú са куртулúса фукарóта.
- Моля?
- Почина, както викате младисе. Яце бе óправна жена. И да видиш-беше си с’брáла парó и нáгода за умирáчка. Всичко си имя.Викаше ми: “Чи сбéри и ти Стою парó за умирáчка, нимой лю пú ракиище!”Не, чи яце нажúзам ракúяса, ам вéчеру лю по сто, сто и педесе грама ми дохóда като мехлем. Ала напрéж имя хубави ракии. Аис’га-айсая, как му викаха? Демокрáцияса. И ракияса развалиха.
- Предполагам, че вземаш някаква пенсия?
- Зúмам. Сто и някъв лев.Берекéть, чи порáп’тих малко в стопáнствоно. Други мои акрáне рáп’теха по рỳдникън. Врють измряха. Кой от силикоза, кой от друго...
- А на млади години как беше?
- Ох, то агá са вóрнам назать, то какво е нé минóло. Война, купон, глад...Какво ли не. Дето викаше мóна бáбица:”Буднóш живóтяс е живóть, пък буднóж- живóтище...
- С какво предимно сте се хранили?
- То сá é, мáйци, яло всякакво.Агá зафáтиш... Най-млóго са е яло мляко, куркмáч, ýрда, телемьо, сирене. Бърканúца са е пúло, шушýльки.
- Момент. Чакайте малко, тези неща ще си ги запиша отделно, защото много от тях за пръв път ги чувам...
- Ала да знáиш след войната- купон и глад имяше. Махáльчитúни сме чукали да тýраме в брáшно, та да печем хляб.
- Как го казахте?  Ма....
- Махáльчитúни. Ага ужýпиш мисúр, царвица, както викат и остане гола махáльчитúна.
- А, да! Царевичен кочан.
Нели се наведе и извади от чантата цигари и запалка. Голото и кръстче се бялна и дядо Стою промени малко разговора в характерната за него посока.
- Айсвá с’гá вú нú гáлям на млáдькисе. Цигарá, къръщúсване, рúпкане от кривáть в кривáть... Пък да рéка, чú и мéнь сá е нé щяло, сборка щá...
- Нещо не разбрах много, но да те питам, на млади години за любовта, за брака.
- Айтвá дето мá питаш го най-гáлех, пък и аис’гá сóрце  úще, ама...стáрос...дохода и не пита...Кýдили сме, фúрили сме, прирúпкали сме плéтове. По попрéльки, по хармане.Ала тогава имя много срам. Имя грях. Мома да са утóльчи както аис’гá-къде!Додé я къндъдúсаш- години минóват. Блага ракия са пияше. Пушки пукаха...
- Ам ти, майци, женено ли си?
- Не. Малка съм още.
“-Малка- помисли си дядо Стою. Агá тá гльодам хич сú нé малка. И всякакво си имаш
На твойте години моя Рада дяте имяше.”
- Ти, гледам, радио имаш.
- Имам. С батерии. Внучкана ми го остави. Слушам новини, пясни, саквó-таквó.
- А как беше по-късно, по време на социализма?
- Рáптих. В Т.К.З.С. С овцете... Да ти кажа, ходехме да пасеме овцете в Чешнигирово Пловдивско, на летищено. Айтáм са вúдех с адин офицер и сá познахме.Аскер аратлик
Станал по-сéтне авиатор. Хайда, вика да тá кача на самолет! Нищó!-викам я. То айсва е не за мене рáпта. Ам каква сила има самолéтъс, тá фóрка? Каза ми нá колко хиляди конски сили.Вáй, викам, аратлúк... Ам трява да са от най-яките коние!
Откъм гората се зададе куче и се запъти към тях.
- Да не хапе?  Нели се премести уплашено и почти се гушна у дядо Стою. Дóхна му на хубавко На млáдко. Посъкъльдúса са старец. Мóрдна му жила.
- Не, майци, не! То е кротко. Поостаряло е и то късу мене. Даже вéйке ни липсва като напрéж, нивясти  да трóси!
- А това, голямото там, пръч, не коч се казваше, нали?
- И коч трява. Да са мърльóт овцéсе.
- Как, как го казахте?
- Чи да заплодява де... Свá, млáдисе, за людéсе знайте, пък за хайвáнесе...
Нели се опита да зададе друг въпрос, но дядо Стою продължи с темата за връзката между половете.
То, да ти кажа, и напрéж имяше всякакво. Имя и мома крáдене, лáхвало са е и нивяста буднямо да отвори, мъжóн хи ако е на гурбéть. Буднóж, в гладни години сá é грях с’бúрало, кúм с лúра, кúм с няк’во друго. И т’вá го имя. Айс’га-ни грях нé си яце има, нú срам...
- Да те питам, боледувал ли си от някаква болест?
- Пóнта.
- Какво?
- Буднóж са лáхва да понтясаш. С’га му викат плимония. И аднóж от муле съм падал. Натрóтих са яко, та съм в кожи лижáл.
- Става въпрос за болница, за операции някакви?
- Не, не. От дóхторесе съм делéку. И хáпове ни ям. Знам лякове за млóго рапти. За рана, за изгорято, за корем... За пóразика или пúшкал ага са лáха да гнояса- зайча лой и пúса.
- Момент, само...  Тези неща... “Пúса”... Да запиша и после ще ми ги обясниш...
- Писа, бе, от éла, от борúка...
- А, да, смола...
- Ала за аднó нящо, майци, ляк нема. То е не и болес... За мерак. Слушах пясня по радювоно. “От мерак са боледува, ни са умира.” Вмерáчи ли са чиляк, яце е прúтъжно. Младос ми кáжи ти!  Ала нéма как. Остарява чиляк, пък меракът...
ДядоСтою се “поотплéсна” за мерака, а бъдещата журналистка на два пъти се опита да смени темата. По едно време пак се наведе, кръстчето и  пак се бялна и извади от чантата мобилен телефон.
- Ще позволиш ли да те снимам?
- С айт’вá, телефóнчекът? Какви нáпенáльки измислиха людесе! Внýчкана и тá- дýма даже с Америка. Нéрде- село, нéрде- Америка...
- А, айс’га шá видиш, мáйци, и крáмола какво е- каза дядо Стою и посочи с ръка към пътеката. Зададе се жена, запъхтяна, изпотена. Беше жена на средна възраст с кожена пола и с видимо неудобни обувки за ходене по горска пътека.
Жената приближи и малко изненадана от присъствието на Нели поздрави:
- Добър ден. Извинете, коя сте вие?
- Приятно ми е, аз съм Нели, студентка съм- журналистика. Говорихме си с дядо Стою. Исках да взема интервю от най-възрастния човек в селото...
- Мария се казвам. Аз съм по- малката му дъщеря. Интервю, казвате, а защо не го попитате къде му е акъла, да стои в тоя пущинак сам с тези овце?
Без да продума, дядо Стою стана и се запъти към “одаицата”
- Мария седна, извади от чантата си кърпичка и забърса челото си.
- Да Ви кажа, голям проблем за нас е тоя нашия баща. Мама почина, остана сам, решихме със сестра ми да живее у нас известно време, после тя се нанесе в ново жилище, да го вземе при нея. Не, та не!  Тук с тия овце- сам, без ток, отдалечено.
За какво му са тия овце? Никаква полза от тях! У нас ще си живее в отделна стая- чисто, топло. Да си ходи в пенсионерския клуб, като нормален човек. Нахранен, изкъпан, облечен... Срам ни е от хората в селото. Един баща имаме и да го оставим тука в пущинака!...
- И Вие ли, младо, образовано момиче мислите, че това е нормално?
Нели леко се смути и понечи нещо да отговори...
- Не, не може да бъде нормално в двайсет и първи век! Не мога да си позволя- аз на добра работа- мъжът ми и той с добри доходи, да оставя баща си на одумките на селото. Ето, виж го! Тръгва пак с овцете! Кажете ми какво да го правя? Ще дойдем с кака и с мъжете един ден и срам не срам, насила ще го качим в колата!
Мария почти се разплака, стана от пейката.
- Ето го, даже не ще и да говори с мен!...
- Довиждане, госпожице! Тръгвам си! Защо ли се и катерих! Изпочупих си краката! Взúмайте си ваш’то интервю от този...не знам как да кажа... Какъв опак човек!...
И като подсмърчаше и залиташе с неудобните си обувки, Мария си тръгна.
Нели се замисли. Трябваше и малко време да обмисли случката...
После стана, прибра цигарите и диктофона в чантата и закрачи в посоката, в която дядо Стою подкара овцете. Беше решила, че си струва, интервюто да продължи...

Добавете коментар