за Родопите и родопския диалект

Ох, сино! Навъртяха се осемдесет гудини. И какво не е бивало през тях? И хубаво, и тежко... Някога се пробуда нъщеска, че като се отворят тия очи - осъмнувам си все при онова време, дето няма да се върне!

На шестнайсе гудини тръгнах с момите на вода, на хоро, на игри. И дорде се огледам, дорде се порадвам - ме ожениха. Дадаха ме на един трийсетгодишен човек. Преди мене той бе женен два пъти. Едната му жена бе умряла, другата си живееше при него, ама нямаха деца. Та взема мене - белким му родя аз.

Сватбата мина. Отидох в мъжовата къща. В селото ми завиждаха - в богатска къща влезнах. Баща ми беше средна ръка човек - ни от горните, ни от долните. А мъжът ми се броеше от богатите. И всички за богатството говореха. И аз се радвах - детска работа. Къщата - къща, наредбата й - наредба. Какво повече да искам? Седи край мене, гали ме, милова ме. За другата жена и не споменава. Адин месец карахме така - двамката. И тогава стана лошото. Загалих го и аз. Не зарад богатството. Зарад убавината и доброто му. Пък той - итър! Усети, че влезе в сърцето ми и вика:
- Не бива да оставям другата жена в чузди къщи. Я кликам:
- Не искам и другата да е с нас.

Ама натиснали го нейни роднини. Извикали го в адна коща, дадоха си му я. Доведе я той. Пък я - как ще седя въз друга жена?! Иде той вечер при нея, а мене ми се свива сърцето! Какво ли й дума? Приказките, дето на мене казваше, дали казва и на нея? Драгова ли я както мене?

Разболях се. Страшно било тва - хем да галиш, хем да делиш един човек с друга жена. Не изтърпях. Отидох си при нашите.

Тогав дойде вторият ми мъж. Я го не рачех, ама той ма грабна. Откраде ме. От чешмата. Я виках, ама кой ще те тера. Де ще знаят нашите къде ме е откарал. Те отишли в адна гора, ние Сме в другия край. Не ма найдаха. Държа ме по баири той два вечеря, че си се прибрахме...

Примирих се. Рекох си: тоя човек ме гали, както я галех първия. Затва се кротнах. Наредихме как да е живота. Народиха се децата... Хубаво си помин'вахме. Изкарвахме си всичко от наша земя...

Ама ми прибалняваше, га срещнех първия. Добре че той се надигна с другата, че замина далече. Случил се в едно село с моя брат.

Един ден брат ми решил да дойде към нас. Отишъл при него първият ми мъж, казал: "Да й речеш, че още я галям!"

И пак ми се обърна сърцето. Гледай ти! Две думи чуеш - и отново всичко се разбърка...

Мъжът ми по това време си беше отишъл от тоя свят. Децата си бяха пораснали... Можех да му пратя и аз две такива приказки: галям те! Ама не го сторих. То не бе на младини, та сега ли?

Скрих се от децата да си поплача, да покълна тоя живот. Хич можеш ли да пресметнеш, синко, какво е това: да дадеш по закон един мъж да води две, че и три жени. И да не помислиш какво е в сърцата на тия жени? Такова беше тогава времето - жената кой я смяташе за човек. Било хи бално, било хи тежко - да се скрие от света, да се наплаче! Да не може да рече: галям айсоя...

Ей така тръгна животът ми. Все с премълчано, все със скрито. Че досега.

Дваж дойде в село той, първия, армаган ми донесе - тюльбун. И пратил да ме извикат. Га разбрал, че не искам да се видим, дал армагана на адни люде да ми го дадат.

Сетне дойде още адин път. Донесъл ми шамия. И пак ми я проводи. Порукал комшийката, дал й я.

Сложила съм армаганите му в сандъка. За какво ми са? Стара съм вече за гиздилки. Ама като ми докапне някога, отварям сандъка, да ги видя. Случва се и да поизбърша сълзи от очите си. Ама ми олеква, като си помисля, че младите няма да изтърпят нашите тегла. Та барем за деца и внуци да не плачем. Пък нашето, то вече...

Разказала Ф. Т.

Записал Р.ХРИСТОВ