Винаги съм казвал, че родопчанин където и да го е отнесъл живота, не може напълно да се отдели от корена си. Кой повече, кой по- малко запазва в сърцто си красотата на родната планина, песента, каматната дума...Такъв беше и проф. Борис Кольковски от с.Чокманово. В биографичната справка четем:
„Борис Кольковски е роден на 22 април 1932 г в с. Чокманово. Най- малък син в родолюбиво семейство със седем деца. Завършва Райковската гимназия, а през 1957 г.- геология в Софийския университет. От 1960 г. Работи в катедра „Минералогия, петрология и полезни изкопаеми” на Геолого- географския факултет на Университета като асистент, доцент, а от 1994- като професор. Има повече от 90 научни публикации, някои от които в Япония, Канада, Русия и др. Откривател е на новия минерал орфеит...”
Та този професор геолог приживе издаде две книги с разкази и легенди. „ Грях” 1999г. И „Заровени чанове”2003г.
В предговора на първата книга проф. Марко Семов пише за разказите му:
„ След Николай Хайтов и Станислав Сивриев, струва ми се, няма по- добра книга, написана с такъв запазен, съхранен, неожулен и неанатемосан от грубите ни днешни нрави и цивилизационни фръчкания звучен български език...”
Аз малко познавах Борис Кольковски, но имах щастието да получа чрез проф. Димитър Серезлиев, художник на втората книга, двете книги с автограф. Не познавам съпругата и дъщерята му, които понастоящем си живеят в София. Но съм изкушен да предоставя на посетителите и потребителите на родопския сайт няколко от разказите му. Ще търся начин да се свържа с тях, защото той си отиде от този свят, но двете му книги се търсят и няма откъде да се намерят засега... Мисля, че си заслужава повече хора да прочетат тези вълнуващи, истински и майсторски разкази и легенди от сърцето на Родопа планина.
А и друго има... Много от неговите герой, които е именувал по свой начин и имената на селищата, са все около Чокманово, по Беломорието, по Кърджалийско. И аз си спомням за някои от тях. И родното си село е нарекъл... нека читателят се сеща... Много човешки истории е разказал авторът. Почти целия си живот е бил в София. Удивен съм как е успял да съхрани в паметта си до най- големи подробности всички случки, съдби, характери...
Шею
Пролет без кукувица
Старият човек е като старо куче - у дома да си седи. Това сега го хубаво знам, ала дорде го науча, бая зор видях.
Бог ми даде много дечинки- пет сина и две дъщери. Ала нито един от синовете ми не тръгна по моя занаят- овце да отглежда. Аз до хиляда- хиляда и двеста съм ги докарвал, ама синовете- не и не. И прави си бяха. Полето край Бяло море след Европейската война остана в Гърция и зимната пáша пресъхна. Пък много овце на ясла зиме не е печалба. Синовете се вкопчиха в други занаяти или наука. Едната дъщеря и нея науката я отнесе. И накрая къде? Всичките деца се изсипаха в София, пък аз и Катерина, жена ми, сам сами в село. Ала мене сърцето ми бе пълно.
Сълзите на Ардина
Съмне ли, песен дивна се чува. Мръкне ли, пак някой пее. Всичко се спира, замира, на песен да се порадва. А Делян луда гидия литва чак в небесата. Пееше неговата Ардúна. И песента за него беше.Гласът ú ту чист като синьото нéбо, ту малко задавен, както е на горския вятър. Самата Ардúна- слънце по изгрев. Усмивката- мъничко плаха, та омайна и блага. Очите отгласят и всичко туй в песента се излива.
Делян пролет береше най- сините теменуги и хукваше през ниви, плетища да ú ги носи.
- Помирисай!- шепнеше и той. – Душата ми в тях се е скрила!
Мир в душата
Къде полунощ Анчо кираджи се събуди от някакъв шум в обора. Конят му силно пръхтеше, взе да цвили. Анчо се сепна, уплаши, защото това животинче му беше и брата, и хляба. С него бе изминал всичките пътища на тия тъмни родопски гори, но той нийде не се умори, не го предаде. Анчо бързешком запали свещица и отъча в обора. Като го видя, конят се успокои, ушите му побегнаха назад и като човек се усмихна, но продължи да тръска глава над голямата ясла. Анчо веднага разбра, че там трябва да погледне. Като го стори, изтръпна, пребледня- вътре имаше едно съвсем мъничко бебе. Той го сгуши, освети го със свещта и си отдъхна- бебето бе посиняло от студ, та не можеше даже да плаче, ала бе живо. Инак бе ячко и с хубави увиснали бузки. На Анчо му идваше да заплаче, да запее, но само се наведе още по- ниско над него и занарежда:
Кичено халище
Години не бях си ходил в моето село и всички казваха, че откакто станах доктор, камък съм хвърлил към него. И ето сега с брат ми си бяхме у дома. След три дни беше Коледа. Снегът нито люто замръзнал, нито мокър и мек. Сипе се пухкав и бял. Денем цялата планина свети, сияе. Нощем стаила се кротко под звездите, а те трепкат със светлината си мъничко бледа и затова още по- блага. И тишина, тишина, нищичко не се чува. Стоим и ние с брат ми в стаята мълчаливо. Само печката бумти глухо, приспивно, а пламъчето от нея шава по стената игриво. А спомените летят ли, летят...
Изведнъж някой похлопа на външната порта тихо, боязливо. Аз трепнах, брат ми също. Пак се похлопа, чу се и глас:
- Докторе, докторе!
- И тука нямаме мира- размърда се брат ми - Не се обаждай. Пък и лампата не свети.