Книгата "Бежещим през годините" е един от бисерите на родопското народно творчество. Представлява сборник от разкази, разказани от "родопски сладкодумници" и преразказани от популярни български писатели. В едни от случките и епизодите разказвачите са непосредствени участници, в други — само свидетели, а има и такива, които са плод на въображението. Всичките обаче, в една или друга степен, са преживени, минали са през сърцето на впечатлителния родопчанин.
Съставител на книгата е Петко Величков, художник - Борис Димовски и редактор Владимир Димовски. Сборникът е издаден от издателство „Христо Г. Данов”, Пловдив през 1976.
Използвани са сканирани материали от www.kroraina.com
На пост
Ага ни провалиха войници, на едно място се случихме двамина от нашето село - я и Щефу Марджуски. С нас бе и едно момче от Фатово - Доню Радювски се викаше. Сбраха ни на площада пред общината, наредиха ни като шилета с оголени лялки и за половин час ни разпределиха.
- Троицата ще вървите с тоя капитан! - рекаха ни. Ще вървим, какво ще правим.
Откараха ни, където трябваше. С влизането в казармата старите войници ни нагарванисаха да се подиграват с нас. По едно време Щефу ме пита:
Гърмидоловите дракусе
През моето детинство се приказваше за три дракуса - за Кръстенликоския, за Стаматюския и за Гърмодоловия. За мене Гърмидолския дракус беше най-страшен, защото живееше в съседната махала и пътят ми за игране и за къра минаваше покрай Гърмидоловата къща. Имаше и възрастни хора страхливи.
Дали чичо Христо Гърмидолата е вярвал в техния дракус, не знам, но той му бе поставил и име: Васил. Освен това, винаги когато се хранели, слагали един празен стол до софрата - за дракуса. Даже го и канели на ядене. Но Гърмидолата имал и полза от дракуса. Понякога той му „донасял” палешници, брадви, въжа и даже цели вървилници със сено. Ако някой си познае някоя вещ у чичо Христо, то той казва, че дракуса ги е донесъл. Дори и когато мулетата му втесвали в чужди ливади, пак с него се оправдавал:
Каждарският дракус
Най-напред дракусът [*] се появи у леля Стойна, през пролетта. Ама цялата работа започна още през зимата. До нашата къща бе старата къща на дядо Марко Патков. Една нощ, трябва да беше по Ивановден, тя се запали и изгоря. Дядо Марко не беше в къщи. Тогава мъжете ходеха на пазар в Пловдив по два дена. В сряда сутрин отиват, там преспиват и в четвъртък се връщат. Та дядо Марко бе на пазар. Пък жена му в сряда вечерта останала до късничко да преде. Ама къщата бе стара. Горния кат пълнеха със сено и слама, а в долните стаици живееха хората. Тя си прела женицата, пък децата спели на дюшемето, наредени едно до друго. Газена лампа била поставена по-нависочко, близичко до тавана. И полека-лека дъските на тавана се нажегли. Стари дъски, годините си не знаят, сухи, бориневи, станали като кибрит. Напекли се силно и изведнъж пламнали. А на горния етаж - слама. И тя се фулнала. . .
Леля Марика, жената на дядо Марко, шукнала по стълбите с котел вода да гаси, ама гаси ли се слама. . . стара къща - пламнала цяла. Камбаната удари. Стана олелия. Вдигна се цяло село. Всеки търчи с бакър вода, с мокри черги, с брадви, мотики. Кой както може и разбира.
Тътралки
- Още не бях изправодила калека ти нах пазар. В Стенимех щеше да ходи муле да продава. Имахме едно лиху [*] муле, не се наближаше - риташе и хапеше, като да бе с вълкове живяло. Два деня го бяхме държали гладно, та дано загаретяса [*] и са покаже там кротко, доде са найде някво будалище да го купи. И таман бях откачила от веругата черния бакър с вряла вода да я сипя в малкото корито, дето месим, защото голямото го бях заборила на слънце, та се разцепи и нефела. А детето сгоропалено [*] ме чакаше да го попаря, че на главата му тоя ден бях хванала въшка и бях видела гниди, наредени на един косъм като синджир: Виках си, дано и даскалицата не го усети и го върне от училище, доде найда време и стана мукаят да го поопощя. Казала му бях и заръчала барем до десет пъти и да го хапе нещо нейде по главата или другаде, да се не чеше, защото пустата му даскалица види ли, че някво дете се чеше, хване го за ухото и си го напрати у дома му. „Върви си - вика - у вас, майка ти да та опощи - имаш въшки.” Ама нали е дете - от дума се не сята.