Книгата "Бежещим през годините" е един от бисерите на родопското народно творчество. Представлява сборник от разкази, разказани от "родопски сладкодумници" и преразказани от популярни български писатели. В едни от случките и епизодите разказвачите са непосредствени участници, в други — само свидетели, а има и такива, които са плод на въображението. Всичките обаче, в една или друга степен, са преживени, минали са през сърцето на впечатлителния родопчанин.
Съставител на книгата е Петко Величков, художник - Борис Димовски и редактор Владимир Димовски. Сборникът е издаден от издателство „Христо Г. Данов”, Пловдив през 1976.
Използвани са сканирани материали от www.kroraina.com
Ние сме си братя
Когато стана Балканската война, бех 14-годишно копелдачетище [*]. Ходех на училище в Гюмюрджина. Там беше тетьо [*] хабажие, та бе отвел и нас с брат ми да учим в болгарска прогимназия.
Турците по града беха по-много, наежиха са и думаха, че те ще надвият. „Булгарие е малка - викаха те, - та ще я сметем набързе, ала зад нея е Москофа, та от нега ни е страх.” Ката ден рукаше терлар [*], че турците са вейке в Хасково, че на другия ден ще са в Хильбьо (Пловдив), а след още един ден в София кафьо ще пият. Нашите стари бае са плашеха, ала се съмневаха дали е верно това.
Моето патило
Не знам каква кирия бех карало в Пловдив. Сметах да си вървем, ага че гледам по чаршията се точи една върволица ахрентища* от Лъки. С брадви.
- Къде? - питам ги.
Комити
По тия, нашите места, беше още турско. Ходеха комити по селата.
Еднъж отидах горе, при бравите. Отдалече слушам - кучетата лаят. Гледам - чобанинът търчи към мене, ама пострашнял, като да е жив закопан. Думам му:
- А бе, Кръстьо, да не си болен нещо?
Как жълтиците се превърнаха във въглени
Беден се беше родил, беден си и отиде рахметли Гочо Балжички от Петково. Беше абаджия, еснаф човек, ала не можа като другите да се съвземе, със своя стокица да работи. Затова пък цял живот Гочо живя с една надежда - да намери закопано имане.