за Родопите и родопския диалект

Сега иде, оти знае, че пенсия съм зола, та се заемела отделеку и „майко" ми вика. Майко, ама само пои два-три деня в месецат. Пък моя будало лю я гльодав в учине и мълчи.

Молчи, молчи, та му изеде париците, та чи от кощата ща го изподи. Каксу думат людесе, азга половината са падало на жената. Пък наш Колю на кино не ходеше та камо ли на ресторант да иде, та да има некав лев. Пък та врю му ги упука. Ката вечер курдисва да ходят да пийот, накакво в мутьки филжене, дето адин прави по двадесет лева. И оти Колю му са свиди да ходи да порска пари на хавае, та зьо да му вика, че прос бил. Прос е, чи хи е отпуснал оглафтон.

Ама кавалджия на кавалджиите беше пустът му Тьодю Делирадковски. Баба му Фуна, като се родил, го окъпала и повила, турила в пляните и дядовът му каваль, пъ дядо му отдрагостя, че му са е родил внук, пукнал от потонън два пъти със старата кримка, дето гърмяла като топ, и са изрукал да го чуят врить: „Е-хей, мъско е, мъско!..."

Една утрина щяхме да вървим да прашим на Колибча. Дядо Юрдан таман бе натварил мотиките от едната страна на мулето - оставаше да закачи торбата с качамакът и бъкълът с угурть от другата, га мулето се извъртя, та го хладна в коремън. Дядо бе планина чиляк, як като дъбово дърво и жилав като дрян, косата и мустаците му беха побелели, вървяше нах осемдесетте години, ала не се предаваше. Работеше барабар с младите и много ядеше. На софрата омиташе всичко и трохите сбираше. Накрая напълнеше една купа с вода и полвина фурнит ляб присладаше с нея, та врить са чудеха къде са сбира сва ядене.

Слушай, казъм, да ти кажа сая доказня... То беше напреж много години... тогава бех млад карфто ми вреше, дето викат камень да фанам, вода жъ пусне. Не можех да съ озгя на адно място - където вървях, свирех и пеях, имех и сила - светос да дигна. Ала доде тва, доде нва, не усятих как годините ми натьогнаха и йе си останах лефтер. Хель да съ живъ и здрави апапъте: аднож рекоха - немой да тъ й бално, жъ тъ оженим, само мърак да имаш. Бе йе мърак имам, нъ е кат да немам, ам да видем какво опустелница жъ ми съ падне, да ми суши душицаса. Ама - мечка страх, мен не страх - жъ съ женъ. Хеле адно вечер торнахме. Йе зох адно шишо смъленска ракия бе и отидахме в Гращица - там съ научих, чъ има адно хубаво момъче - Рада го зъвеха: като капка - йеца каматно, пущината. Запрехме съ до нехината коща. Хубаво, ала й кьовно: гльодахме - по нетре съ гъльчи, ала виге ли съ — не вигъва. Зачукахме, зарукахме и те ни отвориха. Казахме за кво сме дошли, дадах йе ракията, ала гльодам: момичено лю съ вкьорва въф мен, ала зди далеко и въф тьовноно нъ може да ми флезе в око. Нъ пръфата ми съ: аная, дето бех видьвал, беше тьонка и по-висока, пък асая гльодам — кропа, мяса тупак.