за Родопите и родопския диалект

Нейде към 1925 година — може и по-късно да беше — в Райково за първи път дойде цирк. Дотогава не бяхме виждали такова нещо, та всички се зачудихме като какво ще да е това цирк.

— Който иска да го види — казаха, — да заповяда на „Манастиря"!

Там, на широчкото, бе разпънато едно голямо палатчище и ние се завъртехме като мухи около него.

Навремето в наше село имаше един чиляк над два метра, та го зувяха Дльогото. Тежеше над 130 оки. Не беше учен, само знаеше да се подписва, ама беше хитар, та можеше не само то да се управя, ами и цяло село управяше.

Еднож с нега се фанахме в село Хвойна, немахме коне, пък то, както ви казах, беше тьошек чиляк, не можеше много да върви и пазари Ангел Паракосов да си го докара с кон в село за един товар слама.

За гайдата! се иска не само усталък, ами и мерак дамаш, да си го носиш, както викат, с тебе си, в пазухата. Да замръкваш и осъмваш с него. Гайдата още като я надуеш и туриш от лява страна до сърцето, трябва да и заприказва като жив човек и ти по това да разбереш, че „душата", дето си й пъхнал вътре, е твоята. Не усетиш ли я — от тебе няма да излезе гайдаджия. Е, може да излезе, ама не такъв, дето като засвири на „мохабет", да спреш да приказваш и очите да ти се навирят.

Питащ ме печелил ли съм от гайдата. Изкарвах по някой лев, ама от свирня къща се не храни. Помня три пъти гайдата да ми е носила кярове. Ала повече съм губил. Само колко гайди са ми намушквали с ножове! Сбъхтат се в дюкянян и хоп — гайдата им виновна. Друг път на хорището се вкепцат — пак гайдата. Гайданицата и бручилото на парчета са ставали.

Да ви кажа ли сега защо младите сте слаби и кекави и само с доктори и лекарства се разправяте? Защото забравихте пеш как се върви, слънце ви не пече, вятър ви не подухва, дъжд ви не намокря. А ядене — от хубаво по-хубаво, все щарвалоци ядете, пък сили не разходвате, затова и кореми сте отпрали... Вижте ме мене! Седемдесет наброих, слаб ме гледате, ама съм здрав и жилав и от никаква работа не отбягвам. На вас и в работата се не давам!