Имаше в наше село един Сотир - Сотю му викаха, Окълцаното - оти бе кръп. [*] Главата му бе мътька - като картоф му седяше на тънката шийка и косата му бе остригана като на овца - на ропки-ропки. Кой го скълцваше тъй, не знам. Викаха, че майка му с овчарска ножица го е стригала. Под носа му са русееше някой косъм и по лицето - толкова. Ни брада, ни мустак. Ала стъпяше като петел, наперен, готов да рипне. И все са обуваше в бели навои с кръстосани тасми. [*] А ръките му - все в джобовете на потурете; да речеш, че притиска лирите и златните напальоне да не дрънкат.
На зимна нощ и дятещи гоз, да нямаш вяра
Хубава жена и хубава борна, на паратько место се тросят
На паршничава овца, чан са не ворзва
Ако торниш след пче`лана нах медон ша та отведе,ама ако заследиш борбунян баш на гиброна ще те изкара
Оставена жена и нахапана пиперка (люта), са не взимат.
В хахорната воденица, дяволене се прерипкат
Сухо дупе риба не яде, ама и риба гоз изида
Аднô жена може да са сôрди на мъжон хи, точно дуде изсôхне една носна кôрпа, повече Не.
И чôрната óфца, бêло млêко дава
Удри самарен, та магарено да се сêта
Яла гôска снêг, пила гôска вòда
Откъс от хумористичния разказ в списание "Родопи" – бр.5/1983
Когато автомобилът прехвърли Рожен и на хоризонта се изправиха тъмните върхове, разхвърлени безредно и обрасли с борови гори, Кина побутна другарката си и усмихнато попита:
- Е, как ти се види, Пину? … Хубаво ли е сега?
Кина вдигна шепата си, за да закрие хралупата, която зееше в устата й, изгледа ливадките, змиевидния път, безкрайния хоризонт на синьото небе и монотонно отвърна.
Зeмьо, Зeмьо, топла си пролeтька.
Пролeтька в тебе всичко са навдига.
И с умyт си ти като родилка
всичко да изрuпне, да зашaва.
Тревuца, китка,глaва да покаже,
да пугльoдне нeбо- ясно слoнце.
И като майка, Земьо, пременена
да зафaтиш нов живoть благaт.
Ти - чьорната - да са нащяриш.
Ти - студена - да са загрееш.
Ти - и вечеру като деня да святиш.
Ти - планиноса да нагиздиш.
Уж мyтька си пък край да нeмаш.
Равнuшка да си като дльoг хармaн.
Зeмьо, Зeмьо, като майка тa усятам
как ми даваш oгънь и живoть…
"Превод" А.Шеев-Шею
Помните ли песента на Лили Иванова
"Ти пак се върна
защо идваш ти
нима при мен отново
за малко си дошъл.
Говориш ми нещо
с престорена жал-
млъкни
не искам да слушам лъжи.
Припев: Бу бу бу ..."
Ще се опитам да Ви я напиша на Родопски така както я знам аз, а Вие я допълнете.
Най-напред дракусът [*] се появи у леля Стойна, през пролетта. Ама цялата работа започна още през зимата. До нашата къща бе старата къща на дядо Марко Патков. Една нощ, трябва да беше по Ивановден, тя се запали и изгоря. Дядо Марко не беше в къщи. Тогава мъжете ходеха на пазар в Пловдив по два дена. В сряда сутрин отиват, там преспиват и в четвъртък се връщат. Та дядо Марко бе на пазар. Пък жена му в сряда вечерта останала до късничко да преде. Ама къщата бе стара. Горния кат пълнеха със сено и слама, а в долните стаици живееха хората. Тя си прела женицата, пък децата спели на дюшемето, наредени едно до друго. Газена лампа била поставена по-нависочко, близичко до тавана. И полека-лека дъските на тавана се нажегли. Стари дъски, годините си не знаят, сухи, бориневи, станали като кибрит. Напекли се силно и изведнъж пламнали. А на горния етаж - слама. И тя се фулнала. . .
Леля Марика, жената на дядо Марко, шукнала по стълбите с котел вода да гаси, ама гаси ли се слама. . . стара къща - пламнала цяла. Камбаната удари. Стана олелия. Вдигна се цяло село. Всеки търчи с бакър вода, с мокри черги, с брадви, мотики. Кой както може и разбира.
И те са, амудже*, на много чешите. На един само с поглед можеш да му състинеш кръвчицата, на друг - и пищол да му извадиш, пак пет пари не дава
За 23 години горска служба срещал съм ги всекакви - и плахи, и кабадие*, и рушветчие - ала да ти кажа ли? Тимаря от Стърница няма да забравя
С него се набарахме на Чилтепе. Млатил бе човекът наляво и надясно. Каква му е била сметката не зная, но аз сварих най-малко трийсет смърча, повалени на земята. И всичките на отбор. И други стърничани по онова време правеха нарушения, ала такава пакост на едно място не бях виждал. Сърцето ме заболя
Гледах предаване по телевизията, в което водещият беше поканил известният в Смолян бай Манчо. Човекът, който търси и намира вода- строи чешми. Родопчанин наближил осемдесетте, който според мен се представи перфектно в студио, в което за първи път влизаше. Както сам каза: “ Доживях да видя какво е това студио...”
И си помислих за мъдрите думи на писателя Николай Хайтов, че е много страшно когато няма “срамота и грехота.”Но не по- малко страшно е когато се огледаме и видим как в огромен процент у хората го няма този изконен, древен култ към водата и към хляба.И преди всичко към водата, защото без вода и хляб няма.
Който казва, че в Забърдо не растат и не стават кукленски череши, лъже. Имаше ги другош*, ставаха, ама ги обираше и изядаше „Аллаховото”.
Кой знае кога и кой от старите Дрехеме беше насадил три кукленски череши в нивата до гробището. Едната беше белица, другите две раждаха като жужул* черни череши, от мед по-сладки. Хубаво, ама нали беха само те в цяло село, наближи ли да узреят, съберем се момчетии като Павчугата и Имамовото, отидем за неколко вечера и ги оберем.
До вяйка фасýльова
в бахчúцана на Мýда
срьôшнаха сá
чьôрв и пеперуда.
- Къде сá мóчиш
дá сá почепéриш?
- пеперýдана му вика.
Нито фôркаш,
нито чéмер трóсиш.
Сéди си отдолу
чьôрв гибрúв,
ако искаш да си жив!