за Родопите и родопския диалект

Блог - най-най

Ангел Шеев - Шею

Ангел Шеев - Шею

Наголемя деньос. По-топло става.
Тув-там снежок са още бялка.
Във махалона ягънце приблява,
насрьощо чуе се тътрàлка.

Пак забуряват дертьове людéсе,
разтóрнуват са като мравки.
Снегон напольнил с вода e дерéсе
и с кал барýги и канавки.

Уеб сайт: http://www.napenalki.com

Къде полунощ Анчо кираджи се събуди от някакъв шум в обора. Конят му силно пръхтеше, взе да цвили. Анчо се сепна, уплаши, защото това животинче му беше и брата, и хляба. С него бе изминал всичките пътища на тия тъмни родопски гори, но той нийде не се умори, не го предаде. Анчо бързешком запали свещица и отъча в обора. Като го видя, конят се успокои, ушите му побегнаха назад и като човек се усмихна, но продължи да тръска глава над голямата ясла. Анчо веднага разбра, че там трябва да погледне. Като го стори, изтръпна, пребледня- вътре имаше едно съвсем мъничко бебе. Той го сгуши, освети го със свещта и си отдъхна- бебето бе посиняло от студ, та не можеше даже да плаче, ала бе живо. Инак бе ячко и с хубави увиснали бузки. На Анчо му идваше да заплаче, да запее, но само се наведе още по- ниско над него и занарежда:

Години не бях си ходил в моето село и всички казваха, че откакто станах доктор, камък съм хвърлил към него. И ето сега с брат ми си бяхме у дома. След три дни беше Коледа. Снегът нито люто замръзнал, нито мокър и мек. Сипе се пухкав и бял. Денем цялата планина свети, сияе. Нощем стаила се кротко под звездите, а те трепкат със светлината си мъничко бледа и затова още по- блага. И тишина, тишина, нищичко не се чува. Стоим и ние с брат ми в стаята мълчаливо. Само печката бумти глухо, приспивно, а пламъчето от нея шава по стената игриво. А спомените летят ли, летят...

Изведнъж някой похлопа на външната порта тихо, боязливо. Аз трепнах, брат ми също. Пак се похлопа, чу се и глас:

- Докторе, докторе!

- И тука нямаме мира- размърда се брат ми - Не се обаждай. Пък и лампата не свети.

Колю Забиля влезе в Марино на разсъмване. Селото бе пусто. Жива душа се не видеше. На Забиля му дойде добре, че бе тръгнал по комитски дела и не му бе ше до приказки. Пък и пътят му беше далечен. Пришпори коня и забърза. Ала бързането му се скърши още в края на селото, защото има работи, които не питат комита ли си, какъв си.

Нижеха се последните къщи, когато нещо изскърца, ама тъй, че рязна Забиля като с нож. По комитски табиет той мигом се обърна и хвана пищова. Тъй и остана... На пет разкрача от него бе зейнала Кельколювата порта, а до нея стоеше Мия, дъщерята на Кельколя. Краката и бяха боси, лицето още сънено, ала очите ­ модри като небо след дъжд. И мятаха ли, мятаха огън в Забиля.

През деня бе облачно, влажно, но привечер небето се проясни и настъпи чудна пролетна нощ. От Егея идеше топъл ветрец, напоен с дъха на цветя и треви. Луната едра, умита се усмихваше весело от небето. Планината се отпусна и полека- лека заспа. Смиляново- и то бе потънало в сън, ала къде полунощ го събудиха билюците на Христо кехая. Нижеха се един подир друг от Видьовото до Пряслопа, а то е все през средата на селото. Чановете, дюмбелеците се люшкаха, звъняха. Песента навлизаше в сокаците, после излизаше от тях и всичко кънтеше.

Смиляновци в унес разбираха, че това е Христо кехая, защото само той имаше толкова много овце и защото само неговите чанове така сладко звъняха.

"Грях" 1999 г. - Борис КольковскиВинаги съм казвал, че родопчанин където и да го е отнесъл живота, не може напълно да се отдели от корена си. Кой повече, кой по-малко запазва в сърцето си красотата на родната планина, песента, каматната дума... Такъв беше и проф. Борис Кольковски от с.Чокманово. В биографичната справка четем:

"Борис Кольковски е роден на 22 април 1932 г в с. Чокманово. Най- малък син в родолюбиво семейство със седем деца. Завършва Райковската гимназия, а през 1957 г.- геология в Софийския университет. От 1960 г. Работи в катедра "Минералогия, петрология и полезни изкопаеми" на Геолого- географския факултет на Университета като асистент, доцент, а от 1994- като професор. Има повече от 90 научни публикации, някои от които в Япония, Канада, Русия и др. Откривател е на новия минерал орфеит..."

През нощта валя, трещя, земята се продъни, а сутринта небето се избистри и повя тънък ветрец, ама толкова хладен, че хапе. Иде есента, помисли си Дора Сáвочина и и замириса на сизмьóво сирене, за което тъкмо бе времето. Пък и то не бе сирене като сирене, а истинско чудо- маже се като петмез, а благина, миризма- свят да ти се завие. Дора махна с ръка пред носа, като че гони муха, ама тази миризма седи, ли седи. Тогава тя се взря в планините, ройнали се пред нея, но вместо цяр- по- лошо стана. Там, далече на хоризонта, се бяха възправили олуелските бърчини, място, където сизмьовото сирене ставаше най- кадемлия. И миризмата му взе още по- силно да ù шава по носа, по кръвта. Да, ама пари- откъде?- рече си Дора Сáвочина и чукна по джоба, скрит под миндúля. От там не дойде никакъв звук, сиреч нямаше даже стотинки. Дора се понамръщи, преглътна и понечи да се хване за работа, ала не можа. Синът и Гаврил също се бе събудил и промърмори:

Удари първа камбана - сънена, приглушена, като чан в гъста мъгла. Удари втора камбана - обистрена, ясна като вик на дете. Удари трета камбана - разсеяна, уморена като слънце на залез. Чак тогава Злата Хаджикирова забърза на църква. И пак както преди - очите опипват всеки прозорец, всяка врата, а ушите и дъха на пиле даже улавят. Мина къща, мина пет - никого няма. Децата още спят, младите са все по балкана, а старите отдавна вече се молят за своите грехове. И все на същото място - в сянката на Милковския орех, Злата се врътна назад и право при Делю чорбаджи. Чорбаджия бе Делю, ама млад. Откъде тъй рано бе забогатял, тя не бе се питала даже, защото Делю бе за нея повече от имот, повече от пари. Една сила я водеше към него и тя не знаеше каква е. Знаеше само, че грехът е голям, защото си имаше мъж според закона и деца, даже две. Но тръгнала бе и можеше ли някой да я спре!

Романът „Време разделно” или по точно филмът „Време разделно” е изписан в буквалния смисъл на думата на челото ми. Беше месец септември 1986 година. В нашето читалище се съхраняваше част от реквизита на филма и много от нас самодейците взеха участие като статисти. Аз бях един от тях. В село Писаница бръснар старателно обръсна главите ни и получихме облекло (униформи) на еничари.

На другия ден, 6 септември, отпътувахме за с. Върбово, а след това за с. Михалково на снимки. На връщане, пътувайки 10 души в една УАЗ-ка, на остър завой под ресторант „Езерата” катастрофирахме. На съвсем сух път, шофьорчето - младо войниче, навлезе в завоя с несъобразена скорост, рязко зави и натисна спирачка. УАЗ-ката се преобърна на пътя и се спря в мантинелата. Аз се ударих в тавана и от главата ми бликна кръв.

Зeмьо, Зeмьо, топла си пролeтька.
Пролeтька в тебе всичко са навдига.
И с умyт си ти като родилка
всичко да изрuпне, да зашaва.

Тревuца, китка,глaва да покаже,
да пугльoдне нeбо- ясно слoнце.
И като майка, Земьо, пременена
да зафaтиш нов живoть благaт.

Ти - чьорната - да са нащяриш.
Ти - студена - да са загрееш.
Ти - и вечеру като деня да святиш.
Ти - планиноса да нагиздиш.

Уж мyтька си пък край да нeмаш.
Равнuшка да си като дльoг хармaн.
Зeмьо, Зeмьо, като майка тa усятам
как ми даваш oгънь и живoть…

"Превод" А.Шеев-Шею

Без лаф по пôтесу са разминóваме
и кáта крачка сме отмярили.
Оти ли кат гá сá нú познаваме?
Адин от друг сá сме извярили.

Къде са аратлúци и побрáтими?
Ваднóж напрéж са конущúсваха.
Оти айс гá са гльóдат като кóтета,
срящат сá и дума ни обяльват.

Оти ли сме нé напрéшните?
От какво са яце уморихме?
Даже всяк да е с хадéтян си,
същите сме люде Гóсподьови…

"Превод:" А. Шеев- Шею

<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща > Край >>
Страница 2 от 15