Имахме в нашето село един хитрец Ходжов. Нито висок, нито нисък. Ходеше изправен като кол.
Пък беше мързелив за сто души. Само един поть жена му го била вкопчила да праши мисир, ама станал за смях на цялото село. Направил си такъв такъв дълъг сап на мотиката, че да копае прав, хич да са не навида... Добре че имаше оперена жена и още по-оперени дъщери, синове и снахи, та изкарваха прехраната си. Своите пари не даваше никому. Разправяше се из селото, че ги слагал в газена тенекия и ги заравял някъде.
Станеше ли дума за него, врить казваха, че е голям дявол. Много му идеха отръки разни работи, пък на карти и табла, кажи-речи, никой не можеше да му се опъне.
Чувал бях, че мед с топла пита много се погада, ала не бех кусвал. Едно лято — трябва да е било 1930 година, — като косях сяно на Балицко, видях от една дупка на земята да излизат пчели... Нашенци бяха находали по баира диви пчели и бяха вадили мед, та и я си помислих: и ние мед ще ядеме...
Оставих косата и търчещим нах село. Щом наближих дома, отдалече заруках:
— Жено, донеси ми бялата харкума, да дойдат и децата Велко и Сивко, че съм нашол диви пчели, мед ще вадим.
— Бяха дошли от Цалапица десет-дванайсет души с биволски араби (коли), пълни с чували пшеница, за да мелят брашно на водениците на Гюмюшгердан. От памтивека беше се създал такъв обичай у подчаните, че на тия воденици никой не дохождаше с „празни ръки". Уема си е уем, ала от воденичаря зависи дали за цяла година ще му умеле хубаво брашно, или наполовина с трици. И затова на всяка араба ще има по един бъкъл десет оки домашно вино и печена или жива мисирка — бакшиш за воденичарите. Седнахме да пладнуваме всички заедно — то се знае — печена мисирка и ... бъклиците с вино.
Със Самаржицка Миндалина и Пиндюва Стояна се бехме сбрали и седнали упреш нашана порта да удумваме кой отде мине. Пък едно небо са бе отворило, едно слънчице ни бе припекло, пък никой не миноваше, та дремяхме като кълвани кокошки. — Стига мари, стига сте спали! — окикери се първа Миндалина. — Мина ми през юм какво бе едно време на сой ден — Гергьовден, помните ли? Стемняваше са и гайдине на хорищено още бручеха, три ката хоро се виеше. По дваж пририпвах до дома да са пременям - ризите ми окапваха. Ама и дебели дрипи носехме! Конопени ризи — гърбовете ни остъргваха, вълненик, клашник, пояс, мендиль... На глъвъта тестемель, на ногите — вълнени журапе — самички си ги плетяхме, и цървуля. Благатки, дето имяха кундуря. Два реда сълзи съм плакала и три твара дърва докарах с мулену от Присойкяна, та тятю да ги продаде и ми купи.
2011 ноември
Виж - Бай Ганьо крачи
със дисагите.
Алеко го е надарил
с безсмъртие.
Пита ни: защо се тъй
излагате
и храните тез маскари
и търтеи?
Кой да чуе. Всички
са улисани.
Един да трупа - друг да
пази хлебеца.
Сто лъжи. Едничка
гола истина.
И свещи във ръцете
на неверници.
Този кръст от времената
робските,
все тъй ли ще го влачим
през годините?
Речеш ли да се жениш, мене викай, мене питай. Каквото я съм изпатил в тая работа - и дяволът не знае Знаеш ме какъв съм. Река ли - в огъня стипам.
Опекохме работата и викам на либето:
Тая вечер ще речеш на майка си, че ще се зимаме.
Харно - вика, - щом си рекъл...И търчи към тях си. А я по нея рукам:
И да й речеш, че съм хубав!
Ох, сино! Навъртяха се осемдесет гудини. И какво не е бивало през тях? И хубаво, и тежко... Някога се пробуда нъщеска, че като се отворят тия очи - осъмнувам си все при онова време, дето няма да се върне!
На шестнайсе гудини тръгнах с момите на вода, на хоро, на игри. И дорде се огледам, дорде се порадвам - ме ожениха. Дадаха ме на един трийсетгодишен човек. Преди мене той бе женен два пъти. Едната му жена бе умряла, другата си живееше при него, ама нямаха деца. Та взема мене - белким му родя аз.
В миналото преброяването на населението в родопските села се извършваше главно от учителите. Това не беше лека работа, тъй като хората трудно даваха точни данни за това, което се искаше от тях.
Баща ми беше учител в село Югово и се подготвяше за преброяването отдалече. Десетина дни преди това той обхождаше всички домове и предупреждаваше стопаните да потърсят и извадят кръщелните свидетелства на всички членове от семейството. Рядко можеше да се намери човек, който да знае датите на раждане на децата си, пък и своите. Мъжете бяха горди, ако можеха да кажат кой набор са. За най-възрастните годината се определяше по това „помниш ли Русия" или „на колко години е бил (а), като е дошъл „дядо Иван" и пр.
Да ти разправям, синчо, какво бе едно време, нема да ми фанеш вяра, ами ще ми се насмееш, оти тога людете не живяха косу сега. Първо, га се уженихме с дяда те Пандя, немахме ни къща, ни дявол. Помням,че ме заведе в тятювата му къща, купена от Еминови. Тая къща не бе отвършена, немаше дюшеме, та първата вечер турихме една врата върху гредине и легнахме връз нея да спим. Немахме и ламба, та турихме едно кьораво кандилче да ни свети. Хубаво, ама по едно время през нъщът се сборихме с Пандя и вратата клепна — паднахме долу в оборан. Пандю яхна кравана, пък я се найдах в яслине. Може да ти е смешно, ама анъй си беше. Млади бехме и кърфът ни вряше.
Най-хубава нива отдолу под село бе на дяда Таша. И други имаха ниви там, ала дядо Ташовата раждаше най-много и най-хубаво жито. "Късмет - викахме си, - праведен е, и свети Яню му помага." Вярвахме, че в свети Яню са ключовете на берекетя, комуто иска, ему пълни хамбарите.
Другите комшие как да е, много-много не завиждаха на дядо Ташо, ама Гаджурска Мерахла - късаше и пукаше от яд. И срещу един Янювден реши да се стори магьосница и да "превземе" тлъстата дядо Ташова нива.