Малцина райковци помнят стрика Беча Чернев. Той бил умен и предприемчив човек, разбирал е от ветеринарна медицина и астрономия, но най-много се е славел със своите шеги. Повечето от времето си прекарвал в планината при овцете.
Адно време имаше адин чилек от Бука. Зувеха гу Мисирув Салко, оти лю мисирув качамак адеше. С барканица гу притикаше, пак аку будно му принесеше имансъс сирене за приеда, та му са правеше, чи е байрем.
Като поотраснах и взех да се позаглявам на селските моми, да ги отбирам и да бендисвам няква за гальовница, не си видех закърпените патуре, протритата на лакътите долама и скъсаните цървуля, ами с всичкия си акъл сърцето ми заигра за попова Мария. Лична мома бе тя и каматна - таман бе напъпила и разцъфтяла като тръндафил.
Откак станах гайдаджия, ми викат Гайдаджи Лазо, а по-напреж ми викаха „Загубен Лазо". Ама ще попитате защо?
Бяхме голямо семейство. Големият глад през дванайсета година принуди тетя да ма отведе надолу към Бяло море, за да не подядам останалите по-млади братя и сестри. Тогава бях на десет години, ала помня много добре, кога майка на опратяше и рече:
Ах, каков хлеб печеше майка! Че то сегашните баници са нищо пред майчината питка. А я правеше от ми-сирено брашно. Пък буднож кога немаше брашно — и от сухи, размекнати кори. Майка знаеше точно, до минутата, кога ще е готова. Дойде ли време за вадене, тя надигне с глава чирепа в огнището и оттам се покаже зачервена и засмяна като слънце питка.
/от Веселина Бабаджанкова/
Да припомним на господа людкóвесе, че 40 деня преди рожденния ден на клуба са збúраме оприш читалищено Райковско да сторим óрада, да изгорим злото, да си зóмим и дадим прошка, да порипкаме хоро, да са пошеноваме.
На онова време, когато е върлувал Синапя, в нашето село е живел един едър, надрабанест, с голем кокал чилек - казвали са го Барбата.
Я съм бил турски войник осем години. Служил съм в Емен на ингилицката граница. Мене ме порука * царет — не можеш да не вървиш. Ако не идеш, нема де да седиш тука.