за Родопите и родопския диалект

Блог - най-най

Красимир Николов

Красимир Николов

Това е отлично място за самохвалство ...

Уеб сайт: http://www.krazymir.com

Та питаш как съм живял ли... Недей пита! Зорно съм живял, не хубаво. Махни ги чановете... Остави ги - на майната им да вървят! Не ми трябват вече, Овчар бех, ама горските ме разсипваха - много ми съставяха актове, много!... Ама да ме фатят сега! Остарях, а овцете и козите отминаха, е-хе-ей... Недей разцънква чановете бе, момче - жално ми идва! ...

Тя мойта е много сплетена! За какво по-напред да ти разправям?! Какво се е преживяло, ей-ей-й-й!

Майка ми умря в дванайсета година, баща ми го убиха през Европейската война - на седем години съм останал кръгъл сирак.

Друг път ще ти кажувам защо ме не искаха момите, сега ще ти разправя как съм гледал децата и защо ходих в тюрмето.

Двете кучета се вряха из хвойните, обработваха с ноздри въздуха над окапалите листа, обикаляха на длъж и шир барчинките край село Добростан, но заек не вдигнаха.

- Застъпват езици, а нищо! - махна с ръка бай Сандо и дръпна козирката на каскета си до върха на тънкия си като удивителна нос.

Сгадал се стрико Кольо да иде на Богазан да коси. Преди два дни стария Бодур бил минал оттам и му казал: „Комшу, ливадана прецъфтява, колкото бавиш косеното, губиш от сеното.” Чича станала рано, сбрала му ядене: половин фурнит хляб, тас питена каша, кривачка имансъз [*] сирене, варено патато и бокал за вода. „За два дена ще ти стигне — му рекла. — Като дойдем да сушим, ще донесем още.”

На времето в село къща без крава да остане, огън да я гори. Вярно, кравите дребни бяха - под мишница да ги носиш, но на сиромах човек и толкова му стига. Дето се вика, пак не е без нищо. Ще има и масълце, и урдица, с две думи: дручко си е. Сутрин им надробиш на децата една тенжура с мляко и като се нахранят, за добавка им жулнеш по една тояга, хем да слушат, хем да се каляват.

- Я, Кольку, са натеглих и нагладьовах и през турско, и през болгарско, та барем на тая народна власт ми дай повечко хляб, та да са наям, преди да умра.

Така разправяше баба Катерина Комитата след народната победа на 9 септември 1944 година, като идваше в съвета. Викаха й Комитата, защото бе лежала в Одринския затвор за укриване на комити. Тя беше много едра жена, истинска комита, и тежеше повече от сто стари оки. Приличаше на Боримечката. Беше много здрава и вечно засмяна, но страдаше от една неизлечима, своего рода болест - вечно недояждане и глад. И си мечтаеше един път да се наяде, както трябва, та ако ще и да умре след това.

Тьодьо ле, сине, докторе Изучихме наш Тодора, та стана доктор. Стана, ама ние със стареца си знаем как стана.

Както и да е. Дойде си Тьодьо доктор. Доведе и докторица - булка, вика. Хубаво, доведе - доведе, булка - булка. Ама ага не може да се разбере кой е Тьодьо и коя е Тьодьовица, кой е доктора и коя е докторицата! И той с панталоня, и тя с панталоня. И той с коса, и тя с коса, само че нейната по-къса от Тьодьовата. И той с черни очила, и тя с черни очила. Зех да се побърквам: кое е мъското, кое - женското. Само по гласа ги разпознавам.

Тая бабичка вече я няма - умря, но все като мина покрай нейната къща в Старцево, струва ми се, че ще се покаже на капията прегърбена и пак ще ми разкаже каква каматна е била нейната първа дружка - Минка.

- И сега има каматни моми, ама като Минка друга не съм видела. Ага разрежеш карпуза, каква е - нейните бузки беха такива. Пък ага те погледнеше с черните череши-очинки -да те изпие. Наближеше ли байрям, три жени не можеха да я наплетат за цел ден. На четирисет плитки я редеха. А на плитките - на пет места рупове. [*] Ага тръгнеше да върви, цънкаха като дюзия чанове.

Законът си е закон Трийсет и три години обикалям горите. Служа. От тези 33 години пет бях в Троянския балкан, седем в Доспатското стопанство, а останалото време — в Дикчан. Горската служба е хубава — и с хубавото, и с ядовете.

<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 7 Следваща > Край >>
Страница 2 от 7